Някой път, когато стопаните им преценяха, та получаваха по – дълга част от сгъваемата и модерна кучешка каишка.
И можеха да тичат насам – натам, защото дължината на въженцето го позволяваше.
Друг път, когато стопаните бързаха, те отпускаха по – късо каишката.
Тогава кученцата не можеха да тичат на воля и бързаха да свършат своите физеологически потребности, защото вече се бяха научили, че късата каишка означава, че стопанинът им си има друга работа и не му е до тях.

Така кученцата растяха на каишка.
Каишката ги ограничаваше спрямо желаниета на стопаните им.
Но и ги спасяваше от куп неща – да не ги набие някое по – голямо куче.
Или да не ги сгази кола.
Или да не се загубят.

А когато се приберяха у дома, те получаваха купичка с кучешка храна заради това, че послушно ходеха на каишка.

Така постепенно кученцата се научиха да стоят близо до стопаните си.
И да не се дърпат насам – натам.
И станаха големи и послушни кучета.
И тогава, един ден, стопаните им махнаха каишките.
И кучетата получиха пълната свобода, за която мечтаеха, когато бяха малки кученца.
Двете братчета се огледаха…
Потичаха малко…
И се върнаха при стопаните си.

Да, те вече имаха цялата свобода на света.
Но нито знаеха какво е това „свобода“…
Нито я желаеха…
Нито знаеха какво да правят с нея…

Пиша този пост, защото дойде времето да разказваме басни.
И не, не съм Лафонтен.
Нито Езоп.
Но имам куче.
И когато сутрин стана, то ми носи каишката с уста.
И ме подканя да излезем.

А ние, скъпи мои приятели, трябва да бъдем свободни.
Стига да знаем какво да правим със свободата си.

С тази басня смятам да сложа началото на няколкодневен фейсбук пост и въздържание от статуси.
Понякога, когато видиш до какво ни е довела кучешката каишка, е по – добре да спреш да говориш…

Бау – бау и до нови срещи

ваш Венци – порода кюстендилско – младостка превъзходна.