Автор: Неви Боджукова – семеен консултант и сертифициран консултант към „Дружеството по Позитивна психотерапия в България“

Източник: Gnezdoto.net

Събудих се и бързо станах от леглото. Бързах да изпия кафето си, да тръгна за работа, да се прибера вкъщи, да свърша куп неща… Нямах време, все бързах за някъде… За къде, за какво и защо все не ми стигаше времето? Тогава се замислих, защо толкова бързаме да изживеем живота си, защо искаме да свършим всичко днес, да имаме всичко днес, да успеем днес…
А замисляме ли се, че всъщност бързаме към финала, а на никой не му се иска животът да свършва… Осъзнавах, че ако живея така бързо, ще изживея най-прекрасното от живота си и после?

В какво се превръщаме – спим бързо, храним се бързо, правим бърз секс, обичаме бързо, работим бързо и накрая не сме доволни, винаги уморени и сърдити на нещо…

Аз искам да живея бавно, искам да имам време, за да изживея всичко, да му се порадвам, да го оценя. Досега живях бързо, бързо бях дете, бързо исках да се изуча, бързо исках да получа всичко. Сега искам да обичам бавно, да се радвам бавно, да успявам бавно, да остарявам бавно.

Какво се случва, когато обичаме бързо – идват само бързи любови в живота ни, изгарят ни, ограбват ни, взимат бързо, каквото могат, бързо свършват и бързо си тръгват, а ние бързаме да намерим следваща и така всичко се повтаря…

А ако обичахме бавно, щяхме да можем да се насладим на всеки миг, щяхме да имаме време, в което да дадем и да получим повече, щяхме да имаме време да приемем, да разберем, да говорим за чувствата си, да заредим душите си, а не само да ги ограбваме. Щяхме да позволим на любовта да ни променя, а не да ни убива.

Сега искам да получавам всичко, но когато трябва. Не искам нищо веднага, ще си оставям по малко за утре… Защо да имам всичко днес, за да не ми остане нищо за утре ли?

Днес ще направя, каквото мога, а утре, ако ми е харесало, ще го повторя и така, докато усещам, че мога.

Искам да имам много дни… Много изгреви и много залези, а между тях много прекрасни мигове на любов, красота, щастие, радост, дори сълзите си искам да ги изплача бавно!

Хората казват: „Живей, докато си млад!“ А след това? Ще спра да живея, да мечтая, да искам ли?

Дори и да не спра, защо да изхабявам себе си и да взимам големи дози, като мога бавно да получавам същото и да му се наслаждавам по-дълго. Пропускаме детството, за да бързаме да станем на 18, после изживяваме младостта толкова бързо, че на 30 вече сме направили всичко и няма за какво да мечтаем. Може би след 30 трябва да започнем да живеем истински, бавно! И ако нещо все още ни липсва, да се замислим дали не сме го подминали в бързината. Да се върнем обратно, да му дадем време, за да се случи, да дойде и да го изживеем, без да бързаме, без да го искаме веднага.

Защо да копнеем за нещо, което може да ни се случи още утре, трябва само да го почакаме! Защо, когато загубим някой или нещо, искаме бързо да изживеем болката? Как ще се сбогуваме, как ще се освободим, ако не си позволим да страдаме, как ще продължим напред, ако затворим болката вътре в нас, вместо да я пуснем? Как да обичаме, като не позволяваме на любовта да се развие, искаме я готова веднага?

Дори да се радваме не можем, потискаме радостта и щастието от страх да не ги изгубим и точно тогава може би ги губим. Вместо да ги изживеем, ги скриваме някъде вътре в нас, превръщаме ги от реалност в копнеж…

Пренавити сме като пружинки и вместо бавно и спокойно да се движим напред, ние скачаме бързо и бързо падаме обратно. Така сме винаги недоволни. Днес сме на върха, а утре – на дъното, искащи, неудовлетворени и все бързащи.

Оставете си нещо за утре, но не отлагайте днес, просто удължавайте прекрасните мигове, съхранете ги възможно най-дълго, насладете им се…

Аз от днес ще живея по-бавно, ще обичам по-бавно, ще искам по-бавно, ще се храня по-бавно, ще спя по-бавно и ще се радвам повече на всичко, което имам! А вие?