Българският писател Мариан Желев, автор на романите „Свлачище“, „Малката действителност“„Сбогом, България!“ „Катастрофа“ и „Жив“, публикува във Фейсбук кратък трагикомичичен разказ, който показва една твърде харакрерна ситуация от българското всекидневие. Чакайки на опашка пред щанд за закуски и пици, той е станал свидетел на крайната претенциозност на една клиентка. За съжаление заяждането с продавачи за някои хора у нас е нещо като хоби, а поведението им твърде често преминава границата на нормалното и стига до откровена грубост. Ето и самия разказ:

– Една пица. Ако обичате! Ей тази.

(уловен миг пред барака за пици, чорби и др. във Варна)

– Благодаря… ама, ама – тази пица е прегоряла. Вижте крайчетата й. Погледнете ги… Ама много ви се моля – погледнете ги.
– Как така всички са такива? Вие това ли предлагате на клиентите си? Прегорели пици!?
– Не, върнете я, моля! Не я искам. Не мога да го ям това нещо. Искам от тази другата (сочи).
– Да, добре… Но, но тази е с царевица, не я видях… Чак сега я видях, де. Алергична съм… Не обичам царевица. Ха! Дайте ми парче от пицата, която току-що изкарахте от фурната – да, да, от тази, сочната, с гъвкавия, мек и мазен кашкавал. Тя с какво е? Бекон! Аз обичам бекон. Дайте ми това парче… Не това, другото… дясното… Не, бе, на мое ляво ваше дясно…
– Господи, кой ви дава право да пипате храната с голи ръце… Къде са ви хигиенните навици?
– Върнете го. Дайте друго… Какво значи това „не знаете какво искате“… Абе, вие к`ви сте бе – Торбалани, Бабияговци – мухльовци сте вие. Крадете парите на хората и им давате фъшкии… Турете си го на табелата: Пица с фъшкии! Настъргани с подправки. Това сте вие.
– Вие на опашката да мълчите. Тия ни правят на луди.
– Искам за пицата си касов бон. Ще отида в данъчното. НАП. Майката ще ви разгоня. Ще ви науча аз как се продават изгорели пици… Няма да се махна… Не ме интересува.
– Извикайте управителя!… Казах, извикайте управителя!… Вие майтап ли си правите с мене – как така е в отпуска. Тука трябва да има някой, който да носи отговорност.
– Да, и айрян искам. Не го искам солен. Направете ми несолен. И не в пластмасова чаша… Идиоти!… Какво „Госпожо! Госпожо! Госпожо!“ Мога така да ви нагоспожа, че вас, лично вас, че и ония в кухнята ще ви направя на пица. Мръсници долни, гиди ниедни простаци… Заради такива простотии дъщеря ми си взе багажа и отиде в Милано… Там пици да видите. Не за левче, като тук, прегорели… Милански пици, големи като, като… Абе вие сте нищо. Ни-що.
– Не ме бутайте, не ме бутайте ви казвам! И не-ме-докосвайте. Аз съм съвестен данъкоплатец, тридесет години стаж имам като… Аз съм освидетелствана. Мога така да ви ошамаря, че, първо: Награда ще ми дадат. Второ: в затвора ще ви набутам със задника напред…
– Ай сиктир, бе, ти ко се обаждаш. Махай се! Не виждаш ли тук, че става въпрос за геноцид над българския народ….. …………………………………………………………………………………………

Та станах свидетел на този диалог във Варна, който тук превърнах в монолог. Случката е отпреди четири дни, в близост до центъра, където от будка се продават чорбички и пици. Изчистих репликите на ответната страна. Те нямат право на мнение. Клиентът е винаги прав. Съобразих се.
Кръстих живата история „ПРАВАТА НА ПОТРЕБИТЕЛЯ“. Оставям на вас да сложите ударението на ПРАВАТА – на първото или второто „а“. И за да не се чувства човек праволинеен по правата на консуматорството, не е лошо да се научи да си прави пици вкъщи. За всеки случай.

final theory test