Събрах близки роднини на пикник с барбекю.

Решихме да отидем до едно място недалеч от къщата на майка ми – красива поляна с езеро и малка гора. През детството и юношеството си обичах да ходя там сред ароматни билки и диви цветя, да плувам в езерото. Като пристигнахме видях че на много места имаже захвълрени пластмасови боклуци и следи от огнища . Бях толкова разочарована!

Едва намерихме повече или по-малко чиста поляна близо до езерото, почистихме, за да можем да седнем, да запалим огън в мангала. Пържолите станаха вкусни, но гледката на любимата ми поляна ме потискаше – всичко е толкова мръсно, нещастно … Езерото ще се превърне в блато.

Още от самото начало помолих  роднините си да не хвърлят боклук в тревата и храстите, а да го събират в специална торба.

Много съжалявах за поляните. Бях възмутена силно, как могат да замърсяват мястото, където самите те почиват.

На сто метра от изхода на поляната има контейнери за боклук – наистина ли е толкова трудно да се стигне до там?

Когато бяхме на път да си тръгваме, открих, че никой не държи торба с боклук.

Започнах да питам къде е и майка ми каза, че вече е изхвърлен … Бях изненадана:

– Как така изхвърлен, къде?

– Там, в тръстиките. И какво, ние ли сме най-праведни!? Всички хвърлят там! “

Бях на ръба да използвам нецензурен език. Беше невъзможно да се поправи стореното- боклукът беше забит в тръстиката, осъзнах голямата истина: те заслужават така да живеят. Те заслужават счупения асфалт, уличните лампи без крушки, мръсните улици, миризливи реки, престъпно правителство, малки заплати и пенсии.

Не им пука за себе си, така че защо правителството да се грижи за тях? Те не уважават себе си – кой ще ги уважава в замяна?

Не е правителството, което замърсява улиците и разбива детските площадки. Не е президентът, който краде електрически кабели и жици. Вече не вярвам на оплакванията ви. Селяни, вие сами сте създали ада и живеете в него!

Променете себе си, след което изисквайте различно отношение към вас.

 

За жената