Снимка профил ФБ

По повод кончината на известния наш оперен певец Камен Чанев, Мариела Нордел изля чувствата си в дълъг пост в социалната мрежа. Ето какво написа тя:

Днес е най-тъжният ми ден, отиде си моят приятел, моето братче, един светъл човек и голям артист!
Преди 34 години, в една топла юлска вечер, на брега на къпминг „Делфин“ в Ахтопол, се бяхме събрали весела компания край плажния огън. Свирехме на китари, пеехме и изведнъж нощта се разтърси от канцонетата на един италиански гондолиер. „О соле мио“ мощно кънтеше в скалите, а отгоре величествено слизаше един истински италианец с черни къдрици и искрящи очи, елегантен, с перфектно изгладен панталон, и царствено артистична осанка. Всички млъкнахме в захлас…. Чарът Чанев беше като ураган!
Това беше началото не само на едно истинско приятелство, а на едно кръвно братство. Семейството му ме приеха като тяхно си дете, аз бях малката сестричка на Камен, а леля Димка майчински следеше да поощрява талантите ми и ме окуражаваше да пиша. Приятелите на Камен – Diman Panchev , Алдо, Georgi Sultanov , Шмилена, Krassi Lazar , Scilla Cristiano, станаха и мои приятели….
Независимо дали се виждахме всеки ден или по различните краища на света, аз знаех, че Камен е братът, за когото винаги съм мечтала. Неговите проблеми, бяха и моя болка. Неговите радости и успехи – мои триумфи. За това и бях толкова щастлива, когато срещна любовта на живота си, златната си душа, професионалната му опора – Tania Tanya Ivanova .
Не искам да се самоутошевам или да убеждавам някого как времето лекува всичко. Не искам и да словоблудствам с хубави думи, защото сега е безсмислено. Времето притъпява, но няма да запълни тази част от сърцата ни, която преди 3 дни жестоко беше отрязана. Не искам дори да се гневя на некадърното ни здравеопазване, което го уби, нито ще хуля политиците, които ни доведоха до тук от алчност и непрофесионализъм. Не знам и дали скоро бих могла отново да отида на опера…
Днес, в градинката на църквата „Св. Димитър“ в Стара Загора, докато се разделяхме с нашия скъп човек, очите ми не пророниха нито една сълза, не защото сърцето ми не плачеше и не викаше, а, защото чувствах, че Камен не е мъртъв. И това тяло, което спуснахме в земята е някаква негова ненужна дреха. Усещах присъствието му навсякъде около нас, знаех, че той ни наблюдава и е тъжен, не заради физическата раздяла, а защото виждаше, жената, която най-много обича, как се залива в сълзи и не намира утеха. Не можеше да каже на брат си, че няма нищо страшно, че е вече заедно с майка им и баща им. А, най-близкият му приятел едвам се крепеше.
Аз не плаках, защото в мен кънтеше мощният му глас и звънкото, „Мьериии“, като ме видеше. Пред очите ми минаваха щастливите картини как играехме тримата с него и Диман на баскетбол пред къщата в Дупница, и ходехме за акули на пазара в Ахтопол. Изреждаха се сцени от посещението ни на турнето на Тропикана в Сливен и една вечер как намерихме пред Партийния дом бутилка вино – тогава в един глас викнахме, че Бог има 😀. Знаех, че всичките тези радости, хубави моменти, трудности, през които минахме, не може да са били напразно, за нищо и в един момент всичко да изчезне.
Знаех, че Камен е по-жив от всякога и беше до нас!

Надявам се снимките и кадрите, които заснех, да са някаква утеха за тези, които поради пандемията или други причини, не успяха да присъстват днес на погребението и да сбогуват с нашия непрежалим Камен.
Вечна ти памет и мир на душата ти!