Кадър от филма „С деца на море“

Латинка Петрова опровергава слуховете, че великият Парцалев си е отишъл от СПИН, както дълго време се говореше. Комедийната актриса е родена на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. Във ВИТИЗ завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Латинка беше най-близката приятелка на обичания актьор Георги Парцалев, който си отиде на 63 преди 32 години от левкемия. Пред „Галерия“ тя разказва спомените си за покойния актьор.

– Помните ли последната си среща с Парцалев, госпожо Петрова?

– Видяхме се за последно в Правителствена болница, може би четири-пет дни преди той да си отиде. Не се сбогувахме обаче, защото той не усещаше, че си отива. Само му падаха пръстените от пръстите, защото се беше стопил. Държеше ги в шепата си, защото не искаше да се разделя с тях. В съседната стая беше патриарх Максим и Пацо се чудеше как толкова Божи човек също е стигнал до болница.

Помня, че постоянно ми вадеше картона си и ми казваше да видя, че няма СПИН. Тогава този слух витаеше навсякъде и дори докторите обясняваха, че много хора идват до болницата, за да му донесат цветя и бонбони, но ги е страх да се качат при него, за да не се заразят, а той нямаше никакъв СПИН. И тогава обаче не губеше присъствие на духа и чувството си за хумор.

Постоянно си вадеше тефтера и казваше как е пропуснал още едно кръщене, защото е въвеждал в християнството много деца на свои почитатели. Пацо страшно много обичаше малките и когато го канеха за кръстник, никога не отказваше. Най-много страдаше от това, че си няма едно малко Жорче, все си представяше как ще го облече с фрак и цилиндър.

Много искаше да осинови наследник, но по онова време законът забраняваше самотен мъж да вземе дете от дом. Това можеха да направят сестра му и зет му и той само ги молеше, като обещаваше, че ще помага и ще го гледа като свое, но те отказаха. И той ми казваше, че сестра му е голяма егоистка, защото никой няма да продължи рода им, както и стана.

– От какво си отиде той всъщност?

– От левкемия. Професорът ми каза, че като са го отворили, защото те мислеха, че има язва и затова му изтича кръвта, съдовете му са се чупели. Докторите с микрохирургия зашиват един, то друг се пука. Лекуващият му лекар беше категоричен, че това е следствие на Чернобил. И той наистина се разболя няколко месеца след аварията, но време мина, докато го диагностицират.

– Наистина ли беше тъжен и самотен?

– Да, най-голямата му болка беше, че не създаде семейство. Като се връщахме отнякъде, все ми казваше: „Ето, теб те чакат децата и мъжът ти, а мен никой“. Страхуваше се да не умре сам. Живееше ден за ден, в това беше неговата голяма тъга.

Неведнъж съм виждала сълзи в очите му, нещастен беше. Притесняваше се и как ще се представи на сцената и дали ще успее да разсмее публиката. Затова и преди да излезе на сцената, му се изпотяваха дланите на ръцете, а хората го обожаваха.

Той беше всенароден любимец, а все се страхуваше, че ще се изложи. Дори в един момент мислеше, че поевтинява, и се чудеше дали да не започне да играе тъжни роли. Много искаше да се превъплъти в Дон Кихот, но така и не успя да се срещне с този герой. Направиха нещо подобно в Сатирата, но не беше по оригинала на Сервантес, някаква компилация беше.

И той една вечер ми се обади в три посреднощ и ми каза, че ще играе Гинка Станчева, защото тя във всички представления все беше конферансие. Та бяха му предложили в тази пиеса подобна роля, в която да каже само добър вечер и накрая да пожелае лека нощ. Чудеше се как е възможно да му дадат две реплики.

В Сатирата никога не поставиха пиеса за него, както това стана с Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Имаше една завист, че е народен любимец. По-възрастните актьори от неговото поколение го обичаха само отдалече, за разлика от младите. Те го обожаваха, защото той все им казваше, че трябва да им се даде път.

– Изживя ли Парцалев голямата любов?

– Имаше една на младини, която го зяряза. После на по-късни години излизаше с жена с двойно гражданство – българка, която искаше да живеят шест месеца тук и останалите в Париж, а за него това беше невъзможно. Все проклинаше съдбата, че го е осакатила и не му е дала възможност да има деца.

– Когато той си отиде, сигурно ви е било много тежко?

– Да, бях неутешима. Даже колежка ми каза как са се побутвали на погребението народните артисти колко съм плакала, все едно съм правила демонстрации. Просто част от мен си отиде с Пацо. Аз осиротях. След това много често го сънувах и той ми казваше, че е добре, не беше тъжен или отчаян.

Може би искаше да ме успокои, да ми даде енергия, защото приживе си бяхме обещали, че каквото и да стане, ще си помагаме. Вече не го сънувам, но на празници паля свещичка първо за него. На 31-ви ще отида и на гроба му, който, за съжаление, вече е доста запустял. Преди за него се грижеше икономът му, но вече никой.

– Вие как сте след тежкия ковид, който изкарахте през пролетта?

– След ковида се ваксинирах с двете игли на „Пфайзер“, защото антителата ми спаднаха чувствително и вече съм по-спокойна. Много тежко изкарах инфекцията, два месеца бях болна и после още един се лекувах вкъщи.

Жестоко беше, направо си отивах. Легнах на дивана вкъщи и си казах: да идва вече смъртта, нямах сили да се боря. Дори си изпуснах веднъж чашата с кафе, толкова бях изнемощяла. Сега съм добре, работя, пак записах различни реклами.

Продължение четете в „Галерия“

final theory test