3000 аплодираха Мариус Куркински в НДК, който представи филма си „Засукан свят“ за старта на Киномания. Човекът оркестър извика на сцената многобройния си екип от звезди – Камен Донев, Ани Пападопулу, Виктория Колева, Велислав Павлов, Вяра Коларова, Димитър Николов – и родопчани, участвали в сътворяването на лентата по прозата на Николай Хайтов. В зала номер едно бяха още Здравец и Елена Хайтови, които истински са подкрепили Мариус в продукцията, пише Стандарт.

„Всеки си има по една орисница. Моите трябва да са били две“ – така започва филмът, в който Милю от едноименния разказ на Хайтов, ще преживее и превъзмогне почти 70-годишен период от историята на България и метаморфозите в народопсихологията. От всяка реплика и от всеки кадър става ясно, че по нашенските географски ширини всяко зло е за добро и че фаталността за едни е тотален късмет за други – по-точно за Хайтовия Милю, чийто образ наистина е без аналог в литературата, а вече и в киното.

Куркински обаче никога не се е срещал очи в очи с легендарния писател. Нито пък през бурните по-младежки години му е хрумвало, че би се осмелил да прави спектакъл или кино по негово произведение. Докато една вечер открива в домашната библиотека на брат си няколко сборника на Хайтов. И попада на „Сътресение“. Веднага усеща, че е тъкмо за него, макар че тогава е само на 30. През 2006-а започва да го играе на сцена – много много пъти, има и телевизионна версия. И ако дотогава се прекланя пред текстовете на Чехов, Платонов, Достоевски, Джулиан Барнс, в миг разбира, че по-директният му път му към публиката минава през Хайтов. „Стана ми скъп и съкровен“, признава Мариус.

В „Засукан свят“ голямата идея на Куркински е да представи целия живот на главния герой – с всичките му радости и неволи, обрати и абсурди. Всъщност да представи вселената на България. Самият той е Милю – от 28 до 68. Зад образа обаче се крие собствения му дядо. Той е неговият идеал: мъдрец, който е разбрал, че светът няма нужда от омраза – въпреки всичко. Дядото на Куркински е човекът, постигнал така лелеяната хармония – с „аз“-а си, с природата, със семейството. Той му отваря очите за вярата.

Когато бъдещия артист е на 10, го води в църквата в Преслав, за да го кръсти. Комунизмът е навсякъде, но няма как да изплаши врелия и кипелия Стоян. „С баба ми, маминка Мария, бяха изумително работливи. Той ставаше в четири часа сутринта и започваше да шие – целият шуменски окръг си поръчваше панталони при него. В малкото свободно време беше в градината. Както казва Хайтов в есетата си, спасението на българина е в труда и във въздържанието“, връща лентата Куркински.

Той винаги припомня, че стои зад ценностите, прокламирани от Хайтов – семейство, родолюбие, родова памет, почит към Бога. И е щастлив, че може да защити важни неща от философията на Хайтов в „Засукан свят“. Защото писателят не е съгласен, че българинът не може да различава добро от зло. И казва: „Мътната вода рано или късно ще спре и ще дойде бистрата“. А и за Хайтов нацията е над всичко. „За него тя е месията“, категоричен е Мариус. И добавя за филма: „Изпълних почти целия си начален замисъл за „Засукан свят“. Мога сам да се оценя. Снимките бяха много тежки – по 12 часа на ден, от 5 до 5 активен труд по график. Не ми се мисли какво щеше да стане и при най-малкия провал.

Но бяхме програмирали и разкадровали и последния детайл. Иначе нямаше да издеяна на напрежението. В Ивайловград хората ни обожаваха. Буквално заживяха с нас -носеха баници, мед, вино. Беше сложно, но и много приятно. Господ беше с нас. Когато пристигнахме в Родопите в края на октомври, валеше като из ведро. В първия ден слънцето изгря, лятото се върна, останахме по къси ръкави. В мига, в който си тръгнахме, небето отново се изля върху земята“, разказва Мариус, който е не само режисьор, но и съсценирист на „Засукан свят“ заедно с Емил Бонев.

Куркински е благодарен на Хайтов и заради собственото си спасение. Излиза пред публиката за „Сътресение“ в деня, в който майка му напуска засукания ни свят. Толкова е травмиран, че се отказва от спектакъла. От бездната на отчаянието и покаянието, от денонощната мъка го вади „Черното пиле“. Днес той е усмихнат, че естествено е прекрачил границата между сцената и екрана. Усеща се като човек, който е хванал киното в ръцете си. А преди е мислел, че ще бъде изплашен от него.