източник: kmeta.bg

На днешната дата през 1937 г. България губи поетесата Мара Белчева. Тя  е родена на 8-ми септември 1868 г. в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга ѝ министър Христо Белчев (1891) следва филология във Виена. Междувременно е поканена за придворна дама. От 1903 е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му.

По време на Междусъюзническата война (1913) е милосърдна сестра и учителка в София. Публикува стихове от 1907. Автор на книгите: „На прага стъпки“ (1918), „Пенчо Славейков. Бегли спомени“ (1923), „Сонети“ (1925), „Избрани песни“ (1931), „Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма“ (1995), “ И сенките ни тихо ще се слеят. Стихове и писма“ (заедно с Пенчо Славейков) (2010), „Весталка, неразбулена мечта“ (2013). Превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра“ (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана“ и др. Редактор на „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков (1923). Умира на 16 март 1937 г. в София.

Предлагаме ви едно от стихотворенията на поетесата, вдъхновено от красотата на Рилските езера:

Рилски езера

I

Ветреца със паунови пера

се къпе в езерото при нозете

на рилските скали хилядолети.

И сред затихналите му недра

оглежда се старинен някой град

усмихнал се под лилиите бели.

И трепнала там двойка, танц подела,

и люде, като че от други свет,

в пъстри свилени одежди – низ –

стоят пред дверите на църква стара. –

С рисунки миналото заговоря…

Къде потъна онзи бряг скалист,

с градът на някогашните ми дни, –

и двойката блажена де изчезна?

Нощта сега оглежда светла бездна

в окото на лазурни глъбини…

II

Недей въздиша, не тъжи!

Не е ли всичко песен?

Не опетнявай радостта

на пламналата есен.

Несетно тя се тук провря,

през зъбчест връх поглежда.

На Рила в сините очи

усмихва се надежда.

И пеят хиляди уста

на камъните в храма:

Навсякъде царува Бог

и никъде го няма…