В този български град има паметник на войник, какъвто няма другаде по света. Тайната му е…

Автор: Българската история, bulgarianhistory.org

Стотици са паметниците у нас, символизиращи българския боен дух. От монумента, увековечаващ безсмъртния подвиг на опълченците при Шипка, през мемориалния комплекс „Бранителите на Стара Загора“, напомнящ ни за драматичните събития, разиграли се в града през 1878 година, до всички онези познати и непознати статуи, барелефи и скулптури, разположени на територията на страната.

Има обаче един паметник, който остава в сянката на всички останали. На малък площад пред видинската гара е разположен леко прилегнал, сякаш уморен войн, навел глава над оръжието си. Бронзовата фигура представя гренадирa, изстрелял току-що последния си патрон. Някои определят този паметник за най-благородния в цяла България, а други, подобно на английския журналист Берлайн, считат, че той е без аналог в цяла Европа. Именно последният посещава България през 1919 година и отбелязва:

БЪЛГАРИЯ ИМА ЕДИН ПАМЕТНИК НА ПОБЕДИТЕ, КАКЪВТО НИКЪДЕ В ПРОСВЕТЕНА ЕВРОПА НЯМА. УМИРАЩИЯТ ГРЕНАДИР, МАКАР И ПОБЕДИТЕЛ, СЪЖАЛЯВА ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА СЪС СЪРБИТЕ. НА ТОВА СЕБЕОТРИЦАНИЕ САМО БЪЛГАРИНЪТ Е СПОСОБЕН…

„Паметникът на скърбящия войн“ увековечава подвига на загиналите в Сръбско-българската война. Една война, която тогава е приемана от българския народ за братоубийствена, макар поводът за нея да е вражеската агресия, настъпила след Съединението.

Макар да звучи парадоксално, това е единственият военен паметник в България, носещ посланията на пацифизма. И то при положение, че той носи спомена за една война, която страната ни печели убедително. Нашият войник не тържествува, а съжалява. Той не изпитва радост, защото е осъзнал безсмислието на всяка една война, на всяка една дадена жертва, на всеки един убит противник. Това е онзи боен дух, който не се е самозабравил, въпреки опиянението от победата. Онзи боен дух, който познава и чувството от победата, и чувството от поражението.

Не е случаен фактът, че монументът се издига във Видин, тъй като крайдунавският град е арена на кървави сражения по време на самия конфликт. Тогава той е обсаден, води се жестока битка за превземане на крепостта, поверена на бележития български военен Атанас Узунов. В защитата се намесва и кораб, който успява да пробие блокадата и да достави боеприпаси за военните части.

Войникът е изваян от големия скулптор Андрей Николов още през 1886 година, а основният камък е поставен 20 години по-късно. В следващите години обаче съдбата на паметника не е толкова трогателна, колкото самият той. През 1930 година видинската управа преценява, че неговото послание е срамно и злепоставя българския войник. Техният основен довод е, че фигурата не буди патриотизъм и затова трябва да се махне. Единствено проявеното от гражданите благоразумие възспира властта от последвали действия. Общественото мнение спасява паметника от разруха, но той е преместен от централния на гаровия площад, където е и до днес.

Видин безспорно е град, притежаващ богато културно-историческо наследство. От антични останки, през средновековни крепости, до възрожденски постройки – той събира на едно място спомена за няколко епохи. Освен крепостта „Баба Вида“ и „Кръстата казарма“ обаче, има един самотен паметник , който не очаква нашето внимание, но пък го заслужава.