Никос Рукудис е пожарникар, един от хилядите борци за Гърция. След края на тежко дежурство, след десетките часове битка със смъртоносния огън край столицата Атина, Никос се прибира у дома. По пътя той описва преживяното, след което за нещо вече „нищо не е същото“, съобщава actualno.com

Препечатваме разказа му, публикуван в личния му дневник във Фейсбук*.

„В този час се намирам в автобус на път обратно към вкъщи и семейството си. Ще видя момиченцето си и съпругата си. Ще ги прегърна така, сякаш никога не съм го правил. Ще си тегля един душ и ще се опитам да се преструвам, че се връщам обратно към рутината си.

Но нищо не е същото.

Не можеш да го обясниш нито с думи, нито със снимки.

А и как да обясниш нещо, което още не си осъзнал?

Колко тъга, колко трагедия могат да се поберат в няколко акра земя?

Колко много загубени души… Бързо и нечестно…

Колко скрити в пепел сгради…

– Всички добре ли сте? – питах хората, които виждах на улицата и които събираха, което им е останало.

– Как да сме добре, момчето ми? – беше най-честият отговор…

– Как да сме добре, бе, малака, като загубихме близките, приятелите, съседите, домовете и надеждите си?

– Поне сте живи – опитвах се да ги успокоя, но повечето пъти опитът се оказваше напразен.

Не знам как да опиша всичко това, не мога да го опиша и не знам дали трябва…

Да не забравяме…

Не става да изчисляваш колко хора са дошли да помагат. Не може да преброиш хората, които ни питаха навсякъде искаме ли вода или храна. Дали имаме нужда от каквото и да било. И продължават да прииждат. Прекрасни, обикновени хора, без имена, без да очакват нищо в замяна, даваха надежда и помощ щедро… Една красота в този ужас и мрак… Моите уважения…

Никой пожарникар не се мисли за герой. Никой пожарникар не иска да става такъв. Иска да помага, тоест да си върши работата и с написаното по-горе – да се върне у дома.

И ако пожарникарите са герои, обикновените хора са супер героите. Тези, които дадоха дрехи, пари, подслон и време, за да помагат. Лекарите, сестрите, спасителите, полицаите – прекрасни супер-герои помощници.

В първия ден на пожарите, след първоначалния шок, след умората от работата, седнах, за да направя снимки. Не бях позволил до този момент да бъда афектиран от всичко. Исках да си върша работата с чисто съзнание. Отворих камерата на телефона и тя гледаше към мен… Не само бях афектиран, огънят бе променил погледа ми и мен завинаги….

Светъл път, душички мои. Надявам се загубите да ни научат да се пазим и да предотвратяваме подобни бедствия. Надявам се… „