Весо Златков
Може ли от една трагедия да останат и хубави спомени? Звучи абсурдно, но се оказва, че е възможно. Кошмарното наводнение във варненския квартал „Аспарухово” преди 4 години е пример за това.
Такова бедствие варненци бяха виждали само по телевизията. Пороят докара кални потоци, които препълниха деретата, отнесоха къщите, построени без разум на пътя на водата, а заедно с тях – 13 човешки живота.
Картината, която се разкри на следващия ден беше апокалиптична и в това няма никакво преувеличение. Кал, в която можеш буквално да се изгубиш, преобънати коли, някои заклещени между клоните на изтръгнати от корен стари дървета, навсякъде разрушения… Но най-ужаснтото бяха погледите на хората – изпълнени с първичен страх, недоумение, тъга, отчаяние и дълбоко объркване. Какво следва, какво ще правим, какво се случи с живота ни? – тези въпроси се четяха в очите на аспаруховци, много от които си даваха сметка, че гаранция за оцеляване от стихиите на природата всъщност няма. И вече го знаеха от собствен опит.
И точно тук стана нещо, което днес някак си бледнее пред картините на разрухата, които винаги ще си останат по-въздействащи. Но всъщност това беше споменът, който поне аз, като свидетел, няма да изгубя.
Отвсякъде започнаха да идват доброволци. Хора, чули какво се случва и решили да помогнат. Който се сетил, носеше бутилирана вода, храна, дрехи… От всичко имаше нужда в този момент в квартала, прогизнал до кости от вода, кал и… мъка. Самото преминаване на Аспарухов мост и влизането там също не беше лесно, на самият му вход пътят беше буквално като отхапан.
Загърбвайки паниката, хората успяха сами да се организират. И се почна – всеки с лопатата, кофата, с гумените ботуши – и в калта, която толкова пъти повтарям. Хората започнаха да изгребват лепкавата гадна маса, при това със стаен ужас, на какво може да попаднат. Защото все още имаше хора в неизвестност…
На втория ден след като потопът удари „Аспарухово”, Варна вече не говореше за нищо друго. „Кога ще отидем, какво да носим, откъде да минем?” – това беше съдържанието на повечето телефонни разговори на гражданите, които може би за пръв път се усетиха наистина такива.
В един от дните по-късно, когато вече следите на цивилизацията започна да се показва изпод калта, направих снимката, която виждате по-горе. Не знам дали тези младежи се бяха срещнали там или бяха дошли заедно… Не ги познавам, нямам и представа какво е станало с тях. Но едно е сигурно – тези, които участваха в разчистването на „Аспарухово” не бива да се забравят. Защото освен физическите поражения от бедствието, те разчистиха и отчаянието…
