На 9 август 1988 години Народна република България и Европейската икономическа общност (бъдещият ЕС) установяват официални отношения. Колкото и да е странно, 30 години по-късно никой не си спомня реалното начало на българската евроинтеграция… Или може би просто не иска да си го спомни. Един от малкото изчерпателни източници на информация в интернет за предисторията на реалните отношения на България и ЕС е статията на експерта по международни отношения, съвременна история и външна политика Ирина Якимова „Живкова България по пътя към Европа в края на 80-те години на ХХ век“. Публикуваме откъси от нея, които вярваме, че ще хвърлят светлина върху това, че евроинтеграция, с която днешните ни държавници толкова се гордеят, всъщност започва много отдавна.

Първата среща на правителствена делегация на НРБ с представители на Комисията на ЕИО е организирана на 16 и 17 октомври 1986 г. Тогава е осъществен обмен на мнения относно възможностите и условията за кредитно-финансово, транспортно, научно-техническо сътрудничество и осъществяване на туристически дейности. Следващата среща на полуофициално ниво се провежда на 21 януари 1987 г. в контекста на започналите предварителни разговори за взаимно признаване между ЕИО и СССР.

Формалният повод е разглеждането на теми като увеличаването на квотата за български износ на дребен рогат добитък за Гърция, съгласуването на текста на спогодбата с ЕИО за търговия с черни метали и механизмите на практическото приложение на вече парафираното споразумение за търговия с текстилни изделия. Учтивият тон на разговорите създава предпоставки за поставяне на въпроса за подписването на двустранно «глобално» споразумение в близко бъдеще.

България изготвя проект на такъв договор и го представя в края на февруари 1987 г., но неговото принципно одобрение от Европейската комисия става възможно едва след като в края на май Политическия консултативен комитет на ОВД излиза с официалната постановка за „установяването на интеграционни връзки със Западана Европа”. Особеното в този документ е, че в него за първи път са включени искания на България да бъде предоставен статут на „най-облагодетелствана нация”, както и да бъдат премахнати съществуващите стриктни количествени ограничения и ценови клаузи при осъществяването на българския износ в ЕИО.

От началото на 1988 г. българската дипломация възприема нова тактика. Започва активно търсене на лобистка подкрепа за вече заявената «тактическа» прозападна преориентация. Подходящите условия за изграждането на мрежа от лобистки контакти са налице. От една страна, годината е последната от мандата на текущото ръководство и състав на Европейската комисия. От друга страна, именно през 1988 г. председателството на най-важната институция на ЕИО – Съветът на министрите, последователно се поема от две държави, които изглеждат склонни да съдействат за реализирането на българската кауза. Става дума за ФРГ и Гърция.

Първият опит да се използва посредничеството на ФРГ за постигане на напредък в контактите София-Брюксел е направен през май 1988 г. от Петър Младенов. На специално организирана среща с посланиците на държавите-членки на ЕИО под домакинството на Посолството на ФРГ в София българският министър на външните работи протестира срещу поставянето на България при търговско-икономическите преговори с ЕИО в положение, по-неизгодно от това на други държави-членки на СИВ и настоява, че неговата страна многократно е проявявала готовност да преговаря сериозно и в детайли с Общия пазар.

Междувременно, въпросът за установяването на официални отношения намира своето обективно решение с подписването на Съвместната декларация за взаимно признаване на СИВ и ЕИО. Тя е подписана на 25 юни 1988 г., а България спазва стриктно предварително договорените срокове, изпраща своята вербална нота до Брюксел още на 13 юни 1988 г. и получава изискваната от протокола ответната нота на Комисията на 9 август 1988 г. Финализирането на обсъжданията по стопанската проблематика обаче, далеч не е толкова просто, поради идеологическата натовареност на преговорите.

През есента на 1988 г. сондажите за разширяването на пробългарското лоби в Западна Европа дотсигат своята кулминация. Важен елемент от дипломатическата кампания на правителството става проведеният на 24 септември Трети икономически форум Изток-Запад в резиденция „Евксиноград“. В рамките на форума България представя своята позиция пред пъстра аудитория, включваща висши еврокомисари, политически лидери, бизнесмени и журналисти от водещи западноевропейски държави. Срещата е посветена на „стратегическите подходи за разширяване на сътрудничеството между Изтока и Запада в условията на динамично изменящата се глобална обстановка“.

Опитите за лобиране продължават и след приключването на официалната част на форума, по време на организирания лов на едър дивеч в парка на резиденция „Ексиноград”, когато Живков провежда частен разговор с Франц-Йозеф Щраус (министър-председателят на Бавария) и се обръща към него с молба за съвет – да му каже, като на приятел, какво трябва да направи България, за да стане част от семейството на Европейската икономическа общност.

Малко по-късно, през април 1989 г., Живков поставя същия въпрос и на Андреас Папандреу, само няколко дни след началото на официалните преговори между НРБ и ЕИО. Но както Щраус, така и Панадреу посрещат ентусиазма на българския партиен и държавен ръководител с познатия скептицизъм. Към края на 1988 г. всички идеи на Живков, надхвърлящи сферата на стриктно регламентираните и ограничени търговски контакти с Общия пазар, звучат прекалено „революционно“.

Резервите, обосновани с идеологията, маркират отчетливо отношенията София-Брюксел през цялата 1989 г. Именно те обясняват неспособността на самите западноевропейски институции да изработят ясна концепция относно бъдещите измерения на търговско-икономическия диалог с държавите от СИВ. От лятото на 1989 г. в развитието на контактите ЕИО-България се появява и нова сериозна пречка – международната изолация на страната след ескалацията на напрежението около „възродителния процес”. Това трайно компрометира доверието на западноевропейските институции към партийно-политическия режим в София. Проява на тази бързо утвърждаваща се отрицателна тенденция става провалът на насроченото за 26-27 юли 1989 г. провеждане на третия кръг от официалните предварителни търговско-икономически преговори. Те са отложени едностранно от Брюксел за неопределено време и на практика замразени до изясняване на вътрешнополитическата ситуация в България.