снимка: Уикипедия, Църквата „Свето Възнесение“ в с. Новачене

Жена с двигателни проблеми и най-страшната диагноза, която живее в едно българско село, изпрати до „Петел“ разказ, който показва нивото на административно обслужване и отношение към инвалидите на много места у нас. Историята задава много тежки въпроси.

„Инвалид съм от 2007г. с ТЕЛК решение – оперирана съм рак начален стадий и увреждане на двете коленни стави (почти неподвижна), трудно се обслужвам – живот, съдба… Наложи се на сина да му извадя пълномощно. Но когато отива при кмета на селото (с. Новачене, Плевенско) Валентин Иванов, той тропва по бюрото: „Ще я доведеш тук в кметството, в противен случаи си плащаш на нотариус, докарваш го у вас!“

Жалко, но за да ме изнесат до кметството, което е на втория етаж и има над двадесет стъпала, ще бъде изключително трудно. Как да постъпя, щом няма достъпна среда за инвалиди до кметството? Живея на 500 – 600 м от кметството – жалко за такива кметове, селото ни е превърнато на бунище! Посъветвайте ме как да постъпя?“

Нашата читателка ни изпрати и отговора на кмета в писмен вид. Той е категоричен, че за да има пълномощно трябва да се следва едно правило: Лицето, упълномощаващо друго лице да го представлява пред съответните институции, трябва да се яви лично пред кмета с лична карта, да постави личен подпис и да изпише собствено ръчно трите си имена.

Е, и какъв наистина е изходът от тази ситуация? Синът да наеме носачи, за да пренесат неподвижната му майка до кметския кабинет?

А не е ли по-нормално администрацията да намери начин да извърши тази административна услуга (!), от която тази българска гражданка с проблем има нужда?

Сигурно в България има много села, в които кметът ще намери начин сам да отиде до болната жена, за да може тя лично да му се представи, да изпише сама трите си имана и да положи подпис… Но за нещастие, това село не е такова.

Тъжно е, че това със сигурност не е единствения случай, в който човек със заболяване се сблъсква с подобен проблем с властта. Тъжно е също, че гражданите на страната ни няма кой знае какво да направят, освен да се оплачат пред медиите.