Септемврийското въстание от 1923 г. е неуспешен бунт, организиран от Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП (т.с.)) под натиск от Коминтерна, като опит за сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с Деветоюнския преврат. В него се включват също така леви земеделци и анархисти. Въстанието е насочено към „установяване на работническо-селско правителство“ в България.

Септемврийско въстание като понятие е наложено от българската марксистка историография. Съвременната историография, като отчита организацията, мащабите и резултатите, характеризиращи септемврийските събития от 1923 г., ги окачествява като Септемврийски бунтове.
Първи започват въстанически действия комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко, на 13 срещу 14 септември. Присъединява се и организацията на БКП от село Голямо Дряново. Въстаниците превземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации от съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж те се оттеглят в планините. На 12 септември в Стара Загора е съставен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19 – 20 септември въстават села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Провалът на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.

На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта под ръководството на Иван Пейчев е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след сражение отблъсква въстаниците от града. На свой ред превъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжените цивилни поддръжници на правителството и завземат града. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него, водени от кмета на обшина Добридол – Рангел Ганев. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.
След потушаването правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Точният брой на жертвите не е известен, а изнесените данни са по-скоро ориентировъчни и имат манипулативен характер. Според историографията от периода 1944–1989 г. във въстанието са загинали около 30 000 души. Според изследването на Музея на революционното движение в България, публикувано в книгата „Звезди във вековете“ (поименен албум с фотографии и биографични данни), във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници. Според историка Георги Марков броят на жертвите възлиза на около 5000 души.
Септемврийското въстание и жестокостите при потушаването му предизвикват силна реакция сред тогавашната българска интелигенция. Сред по-известните произведения, посветени на въстанието, са поемата „Септември“ от Гео Милев, романът „Хоро“ от Антон Страшимиров и картината „Септември 1923“ от Иван Милев. Сред другите известни произведения са стихосбирките „Пролетен вятър“ от Никола Фурнаджиев и „Жертвени клади“ от Асен Разцветников. Те двамата и Ангел Каралийчев, автор на книгата с разкази „Ръж“, впоследствие са считани за септемврийско поколение писатели.