Маркировката на доста маршрути или е избеляла или е изчезнала

Пешеходният туризъм отново е атрактивен за градските хора. Планината бе преоткрита като място за зареждане на батериите след тежка работна седмица в офиса или фабриката. Все повече граждани предпочитат да прекарат уикенда си сред природата, като съчетаят красивите гледки с ходене по горските пътеки. Пловдивчани са сред привилегированите в това отношение, тъй като Родопите са само на двадесетина минути с кола от центъра на града. А за половин час могат да сменят градската лудница с тишината на боровата гора на 1500 метра надморска височина. Асеновградчани пък са още по-привилегировани, защото дори не им трябва автомобил, за да стигнат до планината, пише „Марица„.

Големият проблем пред възраждащото се планинарство сега е състоянието на пътеките и хижите. Маркировката на доста маршрути или е избеляла или е изчезнала. Добрата новина е, че по различни европейски програми част от тях са възстановени. В асеновградския дял на Родопите пък на абсолютно апостолски принцип действа сдружение Устремени, чиито членове с малка помощ на местната община и доброволен труд успяха да възстановят част от маршрутите.

Големият проблем на желаещите да прекарат повече от един ден в планината обаче е състоянието на хижите. Някои отдавна са се сринали, други са в процес на рушене, трети се стопанисват мизерно, а съвсем малко от тях са се пригодили към новото време, като са запазили и планинарските добродетели.

Едно от положителните неща, които не могат да се отрекат на социализма, е развиването на планинския пешеходен туризъм. Българският туристически съюз бе по-многобройна организация и от Отечествения фронт. Почти всяко учреждение си имаше секция към БТС. До 1989 г. броят на хижите бе утроен, а държавата се грижеше за стопанисването им. Туристическият съюз нямаше проблем с финансирането, тъй като освен от членския внос държавата превеждаше пари за издръжката на хижите и обслужващия ги персонал. Срещу това се изискваше да има хижар дори в сградите на най-недостъпните места.

С настъпването на демокрацията нещата в планинарския туризъм коренно се промениха. Шоковите терапии, хиперинфлациите, аферите и банковите фалити очевидно буквално сащисаха средностатистическия българин, който се отказа от доста удоволствия, едно от които бяха излетите в планината.

Сега планинарският туризъм започна да се възражда, но голяма част от хижите, които навремето приютяваха туристите, вече ги няма. Съвсем малко са тези, които надвиха опустошителния период на прехода, намериха си добри стопани и радват планинарите. Причините за разрухата са много. На първо място са типичните за тези ширини безотговорност и мърлящина към обществената собственост. Към това трябва да се добави и незаинтересоваността на държавата. След настъпването на първата криза властта реши да се откаже от финансирането на БТС и базата му.

Лишен от субсидии, туристическият съюз не бе в състояние да поддържа хижите. Собствеността им бе прехвърлена на разни малки дружества по градовете. От там започна и тоталната разсипия. Оказали се в невъзможност да плащат заплати на хижари управата на въпросните дружества започна да ги дава на наематели. Ентусиастите обаче бързо се разочароваха, тъй като не успяха да реализират очакваните печалби в планината. Така доста хижи бяха оставени на произвола на съдбата. Някои от тях рухнаха от липса на поддръжка, други кретат едва-едва. Обектите на най-атрактивните места бяха раздадени за жълти стотинки на приближени, които впоследствие ги приватизираха и направиха доходоносен бизнес. Това се отнася най-вече за обектите в Рила около езерата и Пирин.

Емблематичен пример за евтин тарикатлък, гарниран с безхаберие и безотговорност, е начинът, по който подходиха в Асеновград с хижите, които бяха дадени на местното туристическо дружество. Най-хубавата от тях – Марциганица, сега стои заключена с катинар, а от няколко години редица агенции за недвижими имоти я предлагат за продажба на доста причудливи цени.

Има, разбира се и положителни примери, но те за съжаление са изключение от печалното правило.