източник: chujdozemec.com

Един от основните проблеми е, че децата се възпитават (ако не се и раждат вече с тази идея, знам ли, то ДНК-то се променя) да напуснат страната при първа възможност.

Мама/тати/баба/дядо като им повтарят 12 години „Учи, учи, баба, че са махни после от тука“, какво очаквате? Ако се замислим, от другаде тръгва тази безотговорност към родното.

Я се замислете колко познати имате, които поне веднъж са казали „А, чи ко ши прая в тос скапан град“ и бам, отиват в София (или друг близък по-голям град). Ето я първата стъпка, безотговорност на регионално ниво. После от по-големия град еволюцията продължава.

Почне работа някъде, не вземе 3000 лева начална заплата – „Чи отивам в чужбина е, ше бера ягоди за 1000 евро“. Бере ягоди един месец, сезонът свърши, остане там, живее като куче в тесни квартири и качва снимки на Биг Бен в социалните мрежи, да го видят загубеняците в България. „Мноу сте прости, тез дето сте в България, хааа“ един вид им казва. (Мишо Шамара е много добър пример как да плюем по всичко родно, като в същия момент бягаме от отговорност; може да му погледнете помиите, които излива на фейсбук страницата си)

Любимо ми е оправданието, че отиват в чужбина, щото тук образованието не ставало. Абе, пичове, ако не ставаше образованието, щяха ли българските висшисти да заемат все челни постове в чужбина и като отидат да изместват останалата работна ръка ?

Имаше някакви канали в Ютуб, едно момиче гледах, а после и едно момче, дето си снимат ежедневието и едва ли не агитират зрителите си да ги последват в чужбина. Коментарите отдолу ме накараха да се чувствам ужасно – подрастващите направо са влюбени в идеята да учат от сутрин до вечер по английската система, а накрая да не знаят къде се намира съседна Франция, или че английският не е официален в целия свят.