Светослав Иванов „120 минути Бтв

Днес се прекланяме пред подвига на Ботев и онези малко над 200 романтични безумци, които с трепет слизат на козлодуйския бряг, за да загинат за свободата на България. Ботев е бил на 28 години. Надеждата му е била чрез саможертвата да разпали искрата на масови събития, които да подтикнат онези стотици хиляди търпящи, спящи, мълчащи, да излязат от кръчмата и да тръгнат към Балкана. Със сигурност тези момчета са били наясно, че вървят към своята сигурна смърт. Никой не се е заблуждавал, че 200 души могат да бутнат цяла империя. Но със сигурност те са знаели, че в този момент влизат в историята и ни завещават нещо, което ще живее през следващите векове.

Завещаха ни духа на бунтаря и нетърпимостта към примирението. Ботев не е понасял оплакващите се. Онези, които търпели всичко и благодарности към „всевишния таван“, че имат поне покрив над главата. Някога разсъждавали ли сте върху въпроса – за кого тези герои са направили този подвиг?

Да, за България, е първият отговор. Но като се замислим малко, ще осъзнаем, че подобен подвиг се прави и заради себе си. Движещата сила е онзи вътрешен огън, който кара Бенковски да изкрещи „Ставайте, робове, Аз не ща ярем“. Toва е мислене, в което няма място за търпимост, робска психика и бездействие. Дори когато цената е животът ти. Днес, толкова години по-късно сме свободни. Времето е несравнимо и много далечно от онези години, в които за свободата се е умирало. Днес сами определяме границите на нашата свобода и съответно – несвобода. Някои са готови на всичко, за да бъдат в хармония със себе си, не приемат ограниченията на средата и правят своите малки житейски революции в търсене на щастието. Други следват правилата на работното си място, обществото, законите и се опитват да живеят като добри граждани. Има и трета група хора – апатичните, разочарованите, самосъжаляващите и оплакващите се, в които огънят постепенно е угаснал. Свободните хора са толерантни и солидарни. Свободните хора са активни и критични. Свободните хора искат да бъдат управлявани от себеподобни и вярват, че могат да влияят с действията си на всяко решение. Въпросът е как си представяме свободата? Защото колективната представа за едно нещо, дава неговия същински израз. Ако сме кисели, ще циклим и ще наблюдаваме като зрители на старата пейка, пред стария блок, какво се случва по горните етажи. Да, ще сме недоволни, но търпящи. Да, свободни в смисъла на онези далечни събития на освободителните борби, но все така пасивни и затворили се за света днес.

Всяка генерация носи собствения си кръст, скован от епохата, в която живее. Но все пак си мисля, че днес свободата не може да е материалното замогване. Символът на свободата не може да бъде апартамент или обзавеждане между четири стени. Символът не може да бъде стиснатия юмрук под якето или статуса във „Фейса“. Символът винаги е бил позицията, стремежа към премахването на несправедливостите и мисълта за другия. Свободата не е тераса. Стълба е. През годините е имало личности, които с примера си, са подтиквали цялото общество да се изкачи с едно стъпало по-нагоре. Имало е и такива, които са го сваляли по-надолу. Въпросът винаги е кого следваме? Изразяваме ли на глас това, което чувстваме. И колко компромиси правим с вътрешния си глас. Ако си отговорим честно на тези въпроси, можем да разберем колко свободни сме днес. И дали се изкачваме нагоре или слизаме надолу.