Иванка Маразова е от поколението айтоски акушерки, в чиито ръце, само за едно нощно дежурство, са изплаквали по 7- 8 бебета. Акуширала е цели 35 години, 32 от тях – в айтоската болница, пише faragency.bg.

Родом е от село Вировско (заради многото вирове), на 30 км от Враца. „Как съм се явила в София на изпит не знам – и досега се чудя на куража си! Изпитът тогава беше по български език – приеха ме да уча за акушерка. Три години – общежитието и храната бяха безплатни, но ми казаха – ако не отидете, където ви изпратят по разпределение – връщате парите и за храната и общежитието“, разказва с усмивка Маразова.

Разпределили я в Бургаско, имало свободно място за младата акушерка само в Ахтопол.

„Мой роднина в Бургас ме посъветва да не приемам. Представете си къде е Враца, къде Ахтопол, тогава до там се ходеше с открит лист, как близките ми ще дойдат да ме видят! А годината е 1954-а, падаше много сняг – няма как да изпратиш родилка от Ахтопол до Бургас“, казва още акушерката.

Върнала се отново в отдела в Бургас, поискала да я преместят другаде. Казали й – тогава отиваш в село Караново. Постъпила там – бременни колкото искаш, провеждала с тях консултации. „Бях на 20 години, викат ме в една къща за раждане. А аз само съм гледала как се ражда в Майчин дом в София. Предложих да извикаме линейка – жената беше категорична, че никъде няма да иде, иска да роди в дома си. Трябва да ви кажа, че сега една шепа злато да ми дават, няма да ображдам вкъщи. А тогава бях и без абсолютно никакъв опит, но го направих. Когато работиш на село, трябва да знаеш кой кога се жени, да се интересуваш и да обхванеш всички бременни от втория месец, а имах като район не само Караново, но и околните села – Вратица, Винарско, Чукарка. Освен това, трябваше да правя прегледи и цитонамазка на всички жени от 20 до 60 години, да ги приготвя по правилата, да ги надпиша и да ги изпратя в Бургас за изследване. Така открихме рак на една от жените, още е жива… Друга идва, с корем като за 6-7 месечна бременност, слушам за тонове – няма. Изпратих я в Бургас, оказа се, че не чака дете, а има тумор, който расте,“ спомня си карановската си практика Маразова. Временно открили родилно в селото, после правителството закрило всички селски родилни домове – за по-качествено родилно обслужване.

На пролетния панаир в Айтос срещнала Димитър Маразов, оженили се през 1955 година, и така започнал айтоският период от живота на акушерката Иванка Маразова. Името й с благодарност и днес помнят няколко поколения млади майки, на които е помогнала да се сдобият с рожби. „Току-що се бях омъжила, и брат ми пристигна с новината, че съм назначена на работа в болница „Тина Киркова“ в София. Казах му, че е закъснял, оставам при съпруга си в Айтос. Нашите го приеха сърдечно. Баща ми казваше: Щом един мъж не пие и не пуши, ще живееш добре. И наистина живяхме щастливо,“ оценява дългия си брачен живот Маразова.

През 1955 година я назначили в старото Родилно отделение в Айтос, на улица „Филип Кутев“, тогава „Чортленска“. После преместили отделението в болницата – работила там от 1956-а до 1988 година, когато се пенсионирала. През всичките тези години, в ръцете си Иванка Маразова е държала не по-малко от 5000 айтоски бебета. „Броят им не помня, но са хиляди. Първата година, в стария родилен дом, приключихме с 1100 раждания. За една нощ имах осем раждания – едно след друго. Това сега не се случва и в големите болници. През всичките 35 години е нямало нито едно починало бебе, не само при мен, а в болницата изобщо“.

За това време нямало и починали родилки. За толкова години, Маразова помни само един фатален случай. Лекар в отделението бил д-р Козовски, сега професор във Варна. Дошла родилка с анемия, решили да й прелеят кръв. Явно й прелели кръв от друга кръвна група, събрали се лекари и от други отделения, не могли да я спасят – кръвта не била съвместима.

През годините работила с големи имена в местното здравеопазване – първо с д-р Манчев, след това с д-р Дончев, д-р Козовски, който тогава бил в близки отношения с известната преподавателка по български език и литература Златка Надърлийска, с д-р Бистра Луизова, д-р Дренски, д-р Каменски, д-р Роев, д-р Илиева…

„Акушерството е тежка професия. Мъжка професия. Имало е моменти, когато излиза главата, но не мога да издърпам бебето. Бях 42 кг, а трябва сила. Имало е случаи да сме само със санитарката – аз дърпам, тя дърпа – не излиза, голям плод. Винаги има опасност от пареза, нещо, което не се лекува, не се и оперира. В тази професия има много рискове“, разказва акушерката, която и днес не е повече от 40 и няколко килограма.

Веднъж се случило, майка от руенските села ражда, но бебето не изплаква, нямало и сърдечна дейност. Започнала с изкуствено дишане – уста в уста, сърдечни масажи. „Помолих се на Господ, ситуацията изглеждаше безнадеждна, и когато детето изплака изпитах най-върховното щастие. Ако трябва сега да стана акушерка, ще кажа – не. Стресът е огромен“, още помни този случай дългогодишната акушерка.

Когато дошла в Айтос нямало телевизия, айтозлии вечер препълвали главната улица, разхождали се от единия до другия й край. „На тези разходки срещах много бременни, едни такива едри жени, и все си казвах: Боже, коя ли акушерка ще се мъчи с вас“, смее се Маразова.

През 1955 година ражданията в Айтос са 1100, после всяка година намалявали, докато се стигне до средно 350 бебета годишно. След това броят на айтоските новородени не се е променял от близо две десетилетия до днес. През 2010 години обаче, Родилно отделение на айтоската болница е закрито – и причината не е малкият брой раждания, а задължителното изискване за брой акушергинеколози по стандарт, което условие тогавашното ръководство на „МБАЛ – Айтос“ ЕООД и тогавашното ръководство на Община Айтос не са могли да изпълнят поради липса на желаещи лекари-специалисти.