Мира Добрева написа прочувствено послание във „Фейсбук“ до Боян Петров.

Ето и думите й, които явно идват от душата й:

„Ами, понеже не се обаждаш, реших да ти напиша писмо. Все си мисля, че бродиш нейде, никой не те е отписал, да знаеш. Никой от нашите. Има едни, дето те погребаха още на четвъртия ден, ама тях да не мислим сега. Та реших да ти кажа, че освен алпинист, си и магьосник. Чудо някакво стори – дали с постигнатото досега, дали с тази последна изумителна акция, не знам.

Може да е от начина, по който гледаш. Или се усмихваш. Как проблясва синьото на очите ти – като остри ледени късчета, в които се е отразило небето. Или онзи поразителен начин, по който изговаряш думата, та половината от нея остава в устата ти. Не знам точно какво е, но такова нещо не се е случвало, да знаеш! Иначе знаеш ли какво стана при нас? То наистина е нещо магическо. Наниза ни като пъстри мъниста на тънко синджирче, пък ни постави на шията на тъжна майка, която чака да се върне синът й.
Хей, къде се скри, Човеко? Потъна ли, извиси ли се? Цепнатина ли те прибра, халюцинация ли те примами? Или ще си дойдеш? Къде си? Студено ли ти е? Заспа ли? Чуваш ли?
След като изчезна, много неща се случиха. Книга няма да ми стигне да опиша. Сигурно и това ще направя някога, но сега ще ти разкажа за днес:
Ради организира поход. В твоя чест. Така каза да казваме. Никакви траури, никакви драми. Така каза, пък като ме гушна днес, скришом поплака. Беше на две плитки, като момиченце. Нали знаеш, че така обича да ходи? Но да ти кажа за похода. Беше нещо изключително! Никой досега не е правил такова нещо! Купища хора, мало и голямо, подготвени и не, всички тръгнаха нагоре. Само защото ти там си вървял! Кажи къде си, де… Дай сигнал някакъв! Знаеш ли колко хора още те чакат? Днес една жена каза, че си като Левски. Викам, НЕ! Недейте така! А тя – добре, де, за мен той е моят Левски.
Тук е топло, но при теб сигурно е много студено. Снощи, като гледахме филма, всички недоумявахме от чудовищния студ на върховете, но… те само Великани като Вас, алпинистите, могат да понесат това. А ние, дето си живеем на земята, днес тръгнахме по твоята пътека към Копитото. Горе като се качихме, някой беше сложил голям постер със снимката ти. И пред него хора оставяха цветя. Ама не много. Никой още не вярва, че те няма наистина. А пък децата са съвсем сигурни, че си си тук. Имаше много деца днес, да знаеш. С дървени тояжки, с туристически шапчици, да им пазят вратлетата да не изгорят. Защото си печеше слънчице. Днес, впрочем, е единственият ден от поредица дъждовни, в които не падна капка дъжд. Много хора казват, че е заради теб. Аз мисля, че Бог си определя времето, както и стоенето на хората сред хората – един да е високо, да е пример, да се помни, друг да не забележиш, да подминеш, да не видиш.
На мен ми се искаше ти да видиш това, което ставаше горе на Витоша. Децата и майките, и бащите. И баби, и дядовци много. И все твоето име говореха. Всички продължават да питат, кажи им къде си, Бояне!

* Текстът е инспириран от Maria Kassimova-Moisset и нейният „Разговор с отвъдното“.