Видео www.etv.bg

Отричането на Холокоста е незаконно в някои европейски страни. В тези страни, отричането на Холокоста се третира като престъпна дейност, която се преследва по силата на закони насочени срещу неонацизма, расизма и дискриминацията.

А не трябва ли да има такъв закон за всеки, който смее да се гаври с паметта на вероятно милионите избити българи по време на Робството?

Интересна е историята на малкото мостче, което е само на 3 километра западно от града и населението го нарича “Турчин мост”. Дошъл някога в града един турски паша и разположил войската си в ливадите на месността Кулята. Той заповядал да доведат жителите на селото и махалите му при мостчето. Еничарите с извадени ятагани застанали като жива стена на моста, а неделинци били заставени да минат един след друг от левия на десния бряг на реката. Там ги чакала голяма купчина фесове и чалми. Поверието разказва как множество глави били отсечени и хвърлени в водите на Неделинска река. Живи били оставяни само тези които приемали турската вяра. От там идва и Неделинската пословица „Чалмата или Главата“. Пак според легендите носещите из града в началото на Потурчването в Неделино започва с небивали жестокости. На всяко неделинско семейство било наредено да докарат по един товар с дърва при тогавашната църква, купата с дърва станала по висока от църквата. След това всички хора трябвало да се съберат край църквата, турският началник попитал събралите се хора дали ще се потурчат, те взаимно отговорили „НЕ“, тогава турчинът задал на попа същия въпрос и той отговорил с същия отговор „НЕ“, тогава той бил изгорен. Малцината, които се изплашили и приели мохамеданската вяра, били отделени в близка местност, наречена след това “Хубавото”, защото били приели „хубавата, правата вяра“.

Песен разказва за Гаази Сефедин и еничарите му, които като гладна глутница вълци докарали местното население до моста – повечето жени и деца. Грозно и страшно ехтял гласът на пашата. Със запенена от злоба уста и кървав нож в ръка Гаази искал гяурите да си сменят вярата. Дори обещавал чували с жито на онези, които приемат неговата вяра. Песен разказва за младата българка Марина. Сред тълпата от насълзени и ужасени лица турчинът съзрял чистата хубост на момичето. Погледът му се загубил в дълбоките – сини като езера, очи на девойчето. Издърпал я най-отпред и я поискал за себе си. Вбесен от твърдостта на отказа, който прочел в погледа й, веднага й заповядал да приеме исляма.
Живота си ще дам , но вярата си никога!, били последните думи на красивата българка. Погледнала изедниците право в очите, сетне безмълвно сама скочила в тъмните бучащи води на реката. Окуражени от вярата й, същия ден стотици мъже и жени, та и деца, сами сложили главите си на дръвника – умирайки с христовата вяра на уста. Тези, които останали живи, преминали отсрещната страна на моста, получили по крина жито, след което били откарани в местността Хубеновото. Всички трупове хвърлили непогребани в месността Ямата. Но макар и потурчени, останалите не изтрили спомена за мъчениците, а разказвали историята. А на красивата и горда Марина кръстили и върха, под който се смята, че девойката спи вечният си сън.