К. К. (философ)

Трудно ми е да преценя кое ме натъжава повече – книги, изхвърлени на боклука или детски играчки, оказали в или около контейнерите. Особено когато последните са очевидно скъпи. Вчера случайно видях едно огромно плюшено куче, оставено до казаните за смет.

Честно ви признавам, сърцето ми се сви…

Да, разбирам, че децата порастват и с възрастта се сменят и играчките. Понякога те стават толкова много и толкова излишни, че родителите просто се чудят къде да ги сместят, за да отворят място на новите увлечения и занимания. Но чак пък да хвърлиш такава играчка на боклука…

В днешно време в България децата са най-важното, това е безспорно. Нацията ни се топи и затова всяко едно от тях е радост и надежда не само за родителите си, а за всички ни.

Често обаче тази почит към децата ни кара да прекаляваме в задоволяването на всичките им прищевки. Много родители няма да се съгласят, за тях „Детето ми ще има всичко!“ е девиз, който не може да се нарушава по никакъв начин.

Днес голямото куче го нямаше. Най-вероятно вече е в ръцете на някое ромско дете, което води битка за него с многобройните си братчета и сестричета. Дали изобщо е изпрано или от улицата директно е попаднало в детските ръчички – това е отделен въпрос.

Тази седмица ще посрещнем 1 юни – Деня на детето.

Ще ми се да не виждам такива гледки точно преди този ден. Ще ми се родителите да не изхвърлят играчки на боклука, а да отделят време и да ги подарят на други деца, ако техните вече не ги харесват.

Защото не бива да забравяме – едни имат всичко, а други почти нищо. А и едните, и другите са деца…