Емил Кошлуков, Фейсбук

Ох, като почнат да ми обясняват колко се четеше едно време:
1. Книгата била прозорец към света – факт, щото всичко друго беше зазидано. Берлинска стена, желязна завеса, кльон на границата, доносник в блока, ми к’во друго ти остава, освен да четеш. Прозорец си беше, на килията, в която живеехме. Кой се радва на килия, бе?!
2. Хората четяха много – щото алтернатива нямаше. Йок фейсбук, йок интернет, йок 50 канала телевизии. Филмите бяха половината с шинел и влак, другата половина – за слона, моя приятел. Ние се радвахме на епиграми, бе ало!
3. Четяхме пълен турлюгювеч – от Фадеев и Крум Велков до Фенимор Купър, Уолтър Скот беше знаменитост, айде моля ви се. Макаренко излизаше в поредицата Световна класика, абе те издаваха Животът на Клим Самгин като класика, вие познавате ли жив човек, дето може да прочете това? Извън психиатрия, разбира се. Мъртвите сибирски полета и Шогун бяха перли в короната, дай да не си говорим глупости.
4. Във всеки дом се пазеше по един каталог на Некерман, отпреди пет години. Радвахме се на каталог от магазин, ценна и търсена литература, щото си го прелиствахме редовно. Каталог бе, със снимки на гащи и чинии.
5. И до ден-днешен четем Ботев като революционер, не като писател. Целият инструментариум за възприемане на литературата беше марксистки, всички бяха борци за нещо, все някакви язви разобличаваха, Фокнър беше неосъзнат комунист. Искам да кажа, че пропагандата не е пропуснала книгите, не е като да сме били на карибския бряг с томче в ръка.
6. Народонаселението пак си жулеше ракия с Хисарския поп, дай да не се лъжем. И си лепеше фототапети с брезови горички в хола. И си слагаше кученца на задното стъкло на ладата. Не е като по цял ден да са обсъждали психопатологията на женските образи в творбите на Достоевски. Хайде холан.