Повестта „Белият Бим Черното ухо“ е най-известното поризведение на писателя Гавриил Троеполски. Публикувана е за първи път през 1971 г. в списание „Наш съвременник“, а три години по-късно известният режисьор Станислав Ростоцки се заема да я постави на екран. Главната роля решава да повери на Вячеслав Тихонов, но по онова време актьорът е зает със снимките на друг филм и на режисьора му се налага да го изчака. Тихонов веднага приема ролята – по онова време вече му дотегнало да го свързват с ролята на разузнавача Щирлиц. Но в следващите три години постоянно изникват спънки, които пречат на Ростоцки да пристъпи към снимките. Отнема му цяла година, докато измоли пари от началството за по-скъпа вносна лента – иначе трябва да снима под ослепителните и жарки светлини на прожекторите. И ако актьорите са свикнали да работят при тези условия, то кучето трудно би понесло подобно мъчение.

Кадър от филма „белият Бим Черното ухо“

Най-сложният проблем е да се намери „актьор“ за главната роля – трябвало да се избере не просто куче от същата порода (шотландски сетер), но и такова, което да е способно да се справи с всички задачи на снимачната площадка. В крайна сметка, във филма се снимат две кучета – в главната роля е английският сетер Стив или Стьопка, а негов „дубльор“ е Денди, който се снима само в една сцена – там, където лапата на Бим се заклещва между релсите.

В снимачния екип е включен професионалният дресьор – кинологът Виктор Сомов. Той дава много висока оценка за работата на Стьопка, за който всички казват, че толкова добре се справя с ролята, сякаш предварително е чел сценария.

Вячеслав Тихонов споделя: „Трябваше за много кратко време да се сприятеля с възрастно куче. И то не просто да се сприятеля, а да направя така, че у зрителите да не остане никакво съмнение, че това куче е мое. Трудна работа! Кучето много тъгуваше по своя стопанин, който ни го бе отдал за шест месеца, докато траят снимките. Всички го глезеха: един ще му донесе салам, друг – кренвирш, трети – бонбони. Значи трябваше да измислим нещо друго. И тук ми помогна любовта към животните. С идването на снимачната площадка, първата ми работа бе да се разходя с кучето. След известно време то започна да ме чака. А щом започнаха снимките, ме търсеше из цялата студия и всеки път ме намираше. Във филма се вижда, че Бим се отнася към мен като към стопанин, докато аз се правя в кадър, че не му обръщам внимание. Но знаех, че щом свърна зад ъгъла, веднага ще ме последва“.

Предвид факта, че главният герой е четирикрак актьор, много от сцените трябвало да бъдат заснети без репетиции или се репетирали без Стьопка, а той присъствал само при заснемането на сцените. За да изрази кучето желаните „емоции“, понякога трябвало да проявяват жестокост към него. Когато по сценарий откарвали стопанина му с „Бърза помощ“, псето трябвало да го последва с тъга и любов в погледа, но да се „изиграе“ такова нещо било абсолютно невъзможно. Затова се наложило, след като Тихонов дни наред се разхождал със Стьопка и кучето се привързало към него, да ги разделят за няколко дни. После отрепетирали сцената без кучето, а Стьопка пуснали направо на снимачната площадка. И той се държал така, сякаш наистина се прощава с любимия си стопанин.

Кинологът Виктор Сомов разказва: „Работата е там, че кучетата не могат да играят или да се преструват. Те винаги са правдиви в своите чувства и постъпки. Затова трябваше Бим наистина да заобича своя стопанин – артиста Вячеслав Тихонов. А това, което най-бързо може да привърже едно ловно куче към човека, е ловът. Затова Тихонов ходеше известно време на лов с Бим… После за кратко ги разделяха и не взимаха Бим по време на лова. След такава разлъка моментът на срещата щеше да отприщи всички кучешки чувства. Снимките бяха много отговорни, тъй като нямахме право на втори дубъл. Сцената се репетираше без Бим и едва когато всичко беше готово, пуснаха кучето. А какво се е получило, сами знаете от екрана“.

Стив (Стьопка) в ролята на Бим

Зрителите до такава степен повярвали на тази история, че много от актьорите дълго време след това били отъждествявани с техните герои. Най-много изпатила актрисата Валентина Владимирова, изиграла безименна героиня (във филма я наричат просто „лелка“). По сценарий тя била злата съседка на стопанина на Бим, която буквално го погубва. Актрисата споделя: „След този филм дори съседите спряха да ме поздравяват…Никой не допускаше, че филмът ще има такъв успех. А още по-малко съм допускала, че за зрителите завинаги ще остана онази „зла лелка“. Веднъж, при среща на героите от филма с ученици, децата въобще отказали да разговарят с нея.

На снимачната площадка

Филмът действително има невероятен успех сред зрителите. В годината на излизането му по екраните е признат за най-добър филм на годината, според анкета на читателите на списание „Съветски екран“, а през 1978 г. е номиниран за „Оскар“. Разправят, че когато американците гледали филма, в сцената на железопътните релси всички станали на крака и заръкопляскали. Филмът получава най-голямата награда на Международния кинофестивал в Карлови Вари, а по-късно режисьорът Станислав Ростоки, операторът Вячеслав Шумски и актьорът Вячеслав Тихонов са удостоени с Ленинска премия.

20 години по-късно, през 1998 г. в родния град на писателя Троеполски – Воронеж, е издигнат паметник на легендарния Бим.

За съжаление съдбата на Стьопка се стича трагично. Стопанинът му често го отдавал „под наем“ на киностудията, а сам изчезвал задълго. За половин година, докато траели снимките на „Белият Бим Черното ухо“, той нито веднъж не навестил своя питомец. Кучето толкова тъгувало по стопанина си, че едва не провалило снимките. След приключването на филма същата история се повторила още няколко пъти. Казват, че сърцето на Стьопка не издържало и той издъхнал, тъй като не могъл да понесе поредната разлъка.

Превод: „Гласове“