socbg.com

Вечерта преди Бъдни вечер се почерпих с един приятел и след като се разделихме, реших да се поразходя на път за вкъщи. Кварталът, през който вървях, минаваше за един от добрите пловдивски квартали  –  благоустроен, озеленен, но вече поовехнал и посивял. Почти нямаше вече минувачи, силуетите на сградите потъваха в декемврийската мъгла.

Неусетно започнах да се връщам назад във времето – това, което виждах,  с нищо не се различаваше от гледката на същото място отпреди 20 – 30, а може би и 40 години. В такъв случай човек не може да не се попита защо бездушните неща около нас, остаряват толкова бавно – за разлика от нас, хората, които ги одушевяваме.

Мъглата ставаше все по-гъста, уличните лампи едва я пробиваха вече, бях се пренесъл в 1968 или 78 година, когато някакво светло петно започна да прозира някъде пред мен.

След малко открих, че това е кварталният  магазин. Ярко осветен и отворен. А беше полунощ.

Продавачът гледаше с надежда през витрината и се надяваше да хване още някой клиент. А имаше с какво – магазинът беше претъпкан догоре със стока. Само алкохолът беше стотици видове.

Познавах това търговско състояние. Възможно е на другия ден да имаха голямо плащане и всеки лев в касата беше важен. Или бяха останали пресни колбаси и руска салата, на които срокът изтичаше…

Изпитах непреодолимо желание да вляза – ако в момента бях човекът от 60-те или 70-те години, влизането ми би било едно пътешествие в някакво бленувано бъдеще.

Бях изпил обаче три ракии, добре бях замезил – не ми трябваше нищо.  И хората в овехтелите блокове наоколо не искаха нищо и сигурно вече спяха.

Преди 30 години, ако в техния квартал беше кацнал такъв магазин, за минути щяха да се наредят на опашка пред светналата витрина. Първият, който щеше да открие чудото, сигурно щеше да тича от врата на врата и да вика:

–  Елате да видите какво са ПУСНАЛИ!

В онези времена основният момент в търговията беше ПУСКАНЕТО.

По празниците задължително пускаха неща, които после цяла година нямаше и да помиришем.

По-късно разбрах, че всяка година на Министерството на вътрешната търговия и услугите Политбюро спускаше някакъв валутен лимит – за радост на хората. Такава бе системата във всяка социалистическа страна. Само че в Унгария, примерно, от сърцето на тяхното Политбюро се откъсваха десетки пъти повече валута. И не само по празниците.

Само че унгарците имаха повече износ по т.н. „второ направление” и валутните им постъпления естествено бяха повече.

За съжаление в никоя социалистическа страна на растяха портокали и не можеше да ги купуваме с т.н. преводни рубли. Единствено вирееха в социалистическа Куба, но техните  бяха сухи и жилави.

Пускаха и други неща – овче сирене, луканка, даже кока кола.

В нашия супер докарваха за Нова година 5-6 каси с малки коли, които се разграбваха  секунди, продавачът едва успяваше да скрие за себе си две каси.

Пазаруването започваше още в началото на декември. Най-напред трябваше да се осигурят пържолите и Искра-та, защото точно те свършваха в момента, в който пък пускаха бананите и портокалите. Накрая хлебозаводът спираше работа за 4-5 дни и беше абсурд да се намери някъде и една филия.

Така че около 28-29 декември по улиците можеха да се срещнат хора с торби с по 7-8 хляба. Перонът пък на пловдивската гара късно следобед ставаше оранжев – всеки, който се връщаше от София с експресите, носеше по пет кила портокали. В столицата пускаха цитрусите по-рано и се продаваха почти без опашки.

Декември беше месецът на активизиране на старите приятелства. Един съсед тръгваше по селата, от някой набор купуваше току що заклано свинско, от бивш колега – наливно вино и ракия.

Още в първата седмица на декември се беше заредил с всичко, но тъй като много хора знаеха за неговото запасяване, започваха да му ходят на гости. И се оказваше, че към Коледа запасите се изчерпваха и трябваше да се направи нов тур по селата. Само че сега селските фондове пък бяха вече на изчерпване.

Проблем бяха и подаръците. Магазините за детски играчки накрая приличаха на опустошено от бомби бойно поле.

На същото дередже бях и щандовете за парфюмерия и козметика. Ако познаваш някоя продавачка, все имаше надежда да се намери поне „Бич може” – легендарен полски парфюм, иначе  простолюдието трябваше да се задоволява с някакви руски одеколони.

Преди една нова година бяха пуснали някаква английска парфюмерия, влязох в ръкопашна схватка с чакащите и успях да се класирам малко преди да затворят.

Парфюмът, който подарих на жена ми, се казваше „Ябълков цвят” и миришеше по-гадно и от социалистическия „Магнит”.

Баровците пазаруваха от Кореком.  Какво щастие беше да се намерят десетина долара на черно, да се превъзмогне страха от проверка – търговията с валута беше забранена, и да купи човек няколко шоколадови яйца и шоколадов календар.

Но и в Корекомите имаше опашки. Всяка от продавачките имаше поне по сто души приятели, на които беше задължена и трябваше да обслужи с предимство. А и да изкара нещо изпод щанда.

Нашата позната корекомска продавачка ни прошепна навреме, че на 30-и декември магазинът ще бъде затворен, но всъщност ще работи само за приятели. Щяло да се влиза от задния вход.

Омъкнахме се в тъмното и какво да видим – магазинът пак беше пълен с хора. Само приятели. Влезли от задния вход.

Тогава замечтах един ден да стана продавач в Кореком. И да имам толкова много приятели.

Не се сбъдна мечтата ми.

Сбъдна се обаче мечтата на онези, които искаха на всеки ъгъл да имаме по един Кореком.

И ето, тази мечта светеше пред мен в мрака, човек можеше да си купи всичко с прости левове.

Влязох, купих си един сладолед от хладилната витрина и веднага разбрах, че в цялата работа няма никаква коледна приказка.

Сладолед по Коледа, и то през нощта , не можеше да има даже в Корекомите!

Автор на текста: Евгений Тодоров, 

из „Наръчник на носталгика“