1989 година. Комунизъм. Димитър Щерев тогава е на 18 години и е в България. Искал е няколко пъти разрешение да отиде в Америка, защото дядо му живеел там от дълги години, а неотдавна и майка му, заедно със сестра му, отишла да се грижи за него и имала документи. Отказват му всички молби, но той не се отказва, пише bg-voice.com.

Успява да избяга през Белгия през същата 1989 година, все още през комунизма. В Белгия иска убежище. Говори съвсем открито за това. Историята му дори прилича на филм. В момента д-р Щерев има своя клиника по сърдечна хирургия в Сан Диего. Кръстена е на негово име, така както е известен сред американците – д-р Шерев (Sherev Heart Clinic).

Първото му име също е познато в различен вариант – Димитри. „В момента имаме трима доктори, освен мен и двама асистенти. Правим операции на сърцето и на запушени артерии навсякъде по тялото“, обяснява българинът. Освен това сънародникът ни е директор на интензивните кардиолози в болница „Sharp Grossmont“ в Сан Диего. „Преди 4-5 години излезе нова технология за лечение на сърцето с отпушване на клапаните без инвазия. Аз участвах в този начален етап от въвеждането на технологията и станах експерт в тази сфера.

Бях одобрен да стана директор в болницата, в която работя, което ми дава право да давам консултации на колеги, но също и да участвам в екипи за сложни операции казва той. „В САЩ преди 20 години сърдечните заболявания бяха номер едно за смъртността на хората. Сега вече не е така.

Най-много хора в последните години умират от рак, защото сърдечно-съдовите заболявания се лекуват по-добре от раковите. Щастлив съм да кажа, че в България се прилагат същите стандарти за лекуване на сърцето“, разкрива още Щерев. Той е син на известния български лекар проф. Атанас Щерев, „прочул се като бащата на инвитрото в България“. А как младият Димитър Щерев идва в Америка? Бил е в младежкия национален отбор по хокей на лед. Въпросната 1989-та е била последната му година там.

Отборът спечелва право да играе на турнир в Белгия, който се провежда през януари 1989 г. „Тогава, за да взема разрешително, трябваше да отида до районното военно. Бяхме няколко момчета от един район и отидохме заедно. Аз се бях скатал по-отзад, да не ме забележат. Изненадващо ни посрещнаха дружелюбно и ни дадоха разрешение. На всички заедно, с един документ“, спомня си българинът.

Той веднага се обажда на майка си в Щатите. „Страхувах се да не ме подслушват и доколкото можах, й казах, че отивам в Белгия и искам тя да дойде да ме вземе. Тя каза добре. Посъветва ме да се свържа с нейна приятелка, която да ми помогне с апартамента или каквото ми трябва за заминаването“, разказва Щерев. Мистериозната жената се оказва майка на спортист от България, който успял да избяга в Америка година преди Щерев. Тя му казва, че трябва да поиска убежище от американското посолство в Белгия и да запомни две думи – embassy (посолство) и asylum (убежище). „Аз бях в руска гимназия, но учех английски за втори западен език. Владеех го слабо и ми беше полезно да науча тези думи. Между другото тази жена, която ми помогна, е още жива и живее в София“, допълва сърдечният хирург.

Щерев също така се сдобива с долари. Продава ските си на черната борса чрез приятел. „Това беше най-ценното, което имах. Дадох ги на приятеля ми да ги продаде. Той знаеше и как се купуват долари от черната борса и с парите от ските купи долари, които да взема в Белгия, защото на нас като спортисти ни даваха много малка сума за пътуването. 20 или 50 долара, не помня, но беше недостатъчно“, казва Щерев.

За турнира в Белгия той пристига със самолет до Източен Берлин и влак до Брюксел. Оттам треньорите на тима водели момчетата до пързалката за състезание с автобус до друг град и пътуването траело между 1 и 2 часа. В хотела в Брюксел Димитър се обажда до Америка на майка си. Купува белгийски франкове, пита на рецепцията как се избира американски номер от телефона във фоайето, който е с монети, и взима със себе си приятел да пуска монетите, за да може да говори.

„Трябваше да пускаме монети на няколко секунди, за да не прекъсне, но успях да се чуя с майка ми“. Щерев остава с убеждението, че майка му ще може да дойде от Америка да го вземе. Минават няколко дни и престоят на отбора в Белгия почти изтича. Щерев пак се обажда на майка си. Тя през сълзи му съобщава, че не може да дойде, защото още не е станала гражданка, но е говорила с американското посолство в Белгия. Помолила ги да дойдат те да го вземат. Оттам й казали, че не може така. Трябвало Димитър да отиде при тях. Димитър обаче се страхувал, че съотборниците му и треньорите му ще му попречат да избяга.

Според него те са разбрали, че той има такива мисли в главата, макар и да не го е казвал на глас. Идва денят за връщане в България. Димитър нямал план какво ще прави. Целият отбор отива на гарата в Брюксел. Трябвало да чакат няколко часа до идването на влака. Треньорите им ги пуснали да пазаруват из магазините. Дали им и паспортите. Димитър също отишъл да разглежда магазините.

Отначало той се придържал към групата на няколко свои съотборници. В един момент другите момчета се улисали и Димитър решил, че моментът е сега или никога. Откъснал се от групата и се отправил на бегом към гарата. Пресрещнали го две други момчета от тима. „Ей, ти да не бягаш?“, го питат те. “ Не, не. Искам с вас да обикалям“, казва Димитър и тръгнал с тях. Той трябвало пак да влиза и излиза по магазините, макар че изобщо не му било до това. Страхувал се да се изплъзне и на тези момчета, и то веднага. Успял обаче пак да намери удобен момент и да бяга. За втори път.

Стига гарата и си взема багажа. Оглежда се непрекъснато някой да не го види или преследва. Успява да се качи на такси и казва на шофьора „Еmbassy America“ или нещо подобно. За негово щастие човекът потеглил и го откарал там. В този ден Щерев не осъзнавал, че е събота и че посолството няма да работи. Пристигнал пред него, но сградата била тъмна.

Била оградена и от желязна ограда и охранявана от двама войника с автоматични карабинери. Димитър понечил да отиде до входа, за да звънне на звънеца. Пресрещнали го охранителите. Димитър обяснява, доколкото може, за какво е дошъл. За негова изненада, в сградата светва крушка и след малко от нея излиза един войник. Сега вече знам, че това беше морски пехотинец“, казва Димитър.

Войникът го пуска вътре. Димитър казва думите, които е нужно, за да получи помощ и убежище. „Сълзите ми потекоха от щастие и облекчение, че сега ще мога да бъда свободен човек“, споделя Димитър. От посолството му обясняват, че майка му ги е предупредила за него. Не му дават документи веднага.

А Димитър си е мислил, че ще му дадат направо паспорт. Казват му, че трябва първо да вземе паспорт от Белгия. Пращат го да спи в хостел за събота и неделя. Дават му адреса на листче и му казват, че ще го оставят максимално близо до хостела, но оттам трябва да отиде сам с трамвая за една спирка. Димитър отива в хостела и получава легло в стая с 20 души. През деня по принцип трябвало да напусне според правилата на хостела, но той не смеел изобщо да излезе от фоайето и чакал до вечерта в неделя, когато отново му дали легло. Дори не ял нищо и бил много гладен. В понеделник служителка на американското посолство идва при Димитър в хостела и го води в бежански лагер в Брюксел.

Там го проверяват, дават му документи и го настаняват в сграда, която е била казарма. Заедно с 10 души. „Пак помислиха за мен, сложиха ме заедно с момчета от Косово, с които да мога да си говоря. Имахме право да излизаме от лагера през деня и аз опитвах да си намеря работа по ресторантите, но без успех. Ходих и до американското посолство от време на време да проверявам.

Оттам щяха да ми дадат направо зелена карта, не само виза, и аз чаках“, обяснява българинът. След 3 месеца Димитър научава, че ще трябва да чака още, защото американците са дали много документи на хора от Китай заради кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Помагат му обаче да отиде в Антверпен и да работи в пекарна като общ работник. Остава там до септември. Спестява пари и си купува самолетен билет. „Беше емоционално събиране в Америка. Бяхме щастливи“.

Първото, което Димитър прави, е да се запише в двугодишен колеж. После учи в Калифорнийския университет в Сан Диего и медицина в Лос Анджелис, където и специализира в една от най-престижните болници. Връща се в Сан Диего през 2005 г. и става част от екипа на болница „Sharp Grossmont“. През 2014-та се отделя със собствена практика, а след това прави и своята клиника. Казва, че е удоволствие да работи и на двете места. Той е трето поколение доктор. Дядо му по бащина линия и баща му също са лекари. Свободното си време прекарва със съпругата си и двете си деца. Продължава да играе хокей като хоби.