Българин от Чикаго написа най-тежката диагноза за България: Аз съм лекар! Виждам смъртта на един народ

”Аз съм лекар. Виждал съм как умират хората. Днес наблюдавам смъртта на един народ. Няма голяма разлика”. Това написа нашият сънародник Виктор Хинов*, който живее и работи в Индианаполис в социалната мрежа. Текстът му е публикуван в eurochicago.com.

Смъртта на човек, покосен от тежка болест, настъпва първо в душата му. Човекът престава да се бори, загубва желание за живот. След като духът напусне тялото, уморен от дългата битка с болестта, спират и телесните функции.

Не така е при насилствената смърт. Именно затова при насилствената смърт духът надживява тялото, защото той не е готов да умре, не е готов да изчезне. Той дълго броди измежду нас, живите, тревожейки душите ни.

Как умират нациите ли? По същия начин. Нация, унищожена насилствено, загинала в борба с враговете, остава да живее вечно в историята на човечеството. Множество нации след нея се борят за правото да се назовават нейни наследници. Има безкрайно много примери – траки, елини, римляни, македонци, викинги, българи от Второто българско царство. Ние сме българите от Третото българско царство.

Ние с гордост се зовем българи, защото духът на онези, непотурчените, с отрязаните глави, набитите на кол, обесените, е бил силен и здрав. Той не е умрял и няма да умре. Ние не сме като тях. Ние сме деца на преклонилите глави, потурчилите се, приспособилите се, преживелите и оцелелите, но духът ни кара да се зовем българи, да тачим българското. Духът без тяло.

Днес нацията ни умира не от насилствена смърт. Не. Не са ви виновни нито политици, нито мафиоти, доколкото има разлика между тях. Не ви е виновна нито Русия, нито Америка, нито Турция, нито Европа.

Вие сами си отрязвате главите и се набивате на коловете. В тялото на нацията ни е започнал отдавна и навлиза в крайна фаза процесът на автоагресия. Има такива заболявания, когато тялото унищожава само себе си. Имунната система не разпознава кой е враг и кой приятел. Всяка тъкан, всяка клетка е нападана от подивели левкоцити и антитела, които привеждат в действие атомната бомба на възпалението и некрозата.

Днес ние, българите, не разпознаваме враг от приятел. Ние нападаме всеки и всичко – винаги. Знаете ли как една здрава нация разпознава враг от приятел?

В здравите нации има съпреживяване, съчувствие, жалост. В здравите нации има милост към другия, има взаимопомощ.

Знам какво говоря. Аз живея в Америка. Не е минало ден тук да не събират хората пари за някоя кауза, да не дават кръв просто така, от доброта душевна, да не осиновяват деца откъде ли не, включително и от България. Да, от България, и включително и циганчета. Да, циганчета.

Тъпи американци, нали? Но те си имат нация, а ние скоро няма да имаме. Ще кажете: каква американска нация, сбирщина от какви ли не! Сбирщина, която има съпреживяване, съчувствие, взаимопомощ, вече не е сбирщина, а е нация. Древна и славна нация, в която изчезне съпреживяването и жалостта към ближния, вече не е нация, а група чужди един другиму хора.

Днес ние оставяме инвалидите без подкрепа, защото ние не сме инвалиди. А какво сме? Здрави хора, но болна нация!

Днес Кольо Босия гладува*. Никой не се интересува от това. Каузата няма значение. Има значение, че един от нас е решил да се умори от глад. Какво иска да ни покаже той с това? Какво иска да постигне? Сигурно е луд. Способни ли сте да съчувствате на един луд? Не? Какви сте вие? Нормални убийци на собствената си нация!

Та какво всъщност иска този луд?

Не, не познахте. Не е министерско кресло, не е публичен интерес. Не е даже и прокламираното му искане за разпускане на парламента и оставка на транспортния министър. Съвсем не е това.

Кольо иска да ни покаже, че духът е по-силен от тялото. Духът на човека, духът на нацията е по-силен от инстинкта за самосъхранение, желанието да оцеляваме, да се уредим, да си живуркаме спокойно – и този дух се нарича съчувствие, съпреживяване, жалост. Той – Кольо съпреживява болката на всеки несправедливо преследван от системата, пострадал за истината, за честта си, за достойнството си, за държавността си. Има хора, уволнени и преследвани, защото не са искали да продават шофьорски книжки. Кольо им съчувства. Има хора, незаконно арестувани, несправедливо осъдени, затваряни невинни по затворите. Кольо съпреживява техните нещастия. Има човек, на когото не му достигат седемдесет лева да подаде документи за работа. Кольо си дава мизерната пенсия на този човек.

Тялото на всеки един от нас умира рано или късно. Духът е важен.

Нациите се създават и изчезват. Духът им остава. Какво ще остане от българите на Третото българско царство? Какво ще остане от нас? Кой ще помни Радка – пиратка, червените ферарита на мутрите и вечно наведените ни глави?

С какво се гордеят днес италианците? С победите на Цезар или с оргиите на някой преял патриций?

Наследници на кого си мислите, че сте? На Спартак или на никому неизвестен селски чорбаджия, ял, пил, е..л и накрая умрял от инсулт?

Кольо има състрадание, а вие? Питахте ли го как се чувства след десет дена глад? Питахте ли някое дете в инвалидна количка как върви животът му?

От какво толкова ви е страх, от какво толкова се притеснявате? Повярвайте ми, аз съм лекар. Най-лошото, което може да направите, когато някой страда, е да се направите, че не виждате, с извинението – та аз с нищо не мога да помогна.

Порази ме блогът на Босия. Днес група цигани, от тези, които се грижат за чистотата, го попитали как е и защо се разхожда с плакати по улиците, а после му пожелали успех и Господ да е с него.

Циганите, оказва се, имат състрадание и жалост. Ние нямаме. Познайте кои ще се наричат българи след петдесетина години? Точно така – тези, които имат жалост, без значение образованието, спестяванията, колите и цвета на кожите им.

Искате ли да сте нация или сбирщина? Искате ли да ви има и след вас самите?

Съпреживявайте един другиму и бъдете нация, или мрете като плъхове поединично, опитвайки се да оцелеете!

Оцеляването е смърт, съпреживяването – живот. Разберете ли този пъзел, ще бъдете нация.

Това ни казва Кольо без думи. Аз ви го преведох много ясно. Не се правете на неразбрали…

Виктор Хинов, Индианаполис, САЩ

Виктор Хинов е роден през 1967 г. в София. През 1991 г. завършва Медицинска Академия – София и започва работа в ИСУЛ, сега „Царица Йоанна”, в отделението по ортопедия и травматология. Емигрира в Америка през 1998 г. със съпругата си Стела и двете им дъщери. Установява се в град Индианаполис, щата Индиана, където живее и досега. В САЩ отначало е продавач на риба, сменя над пет различни работи, взема си изпитите за лекар и специалност – фамилна медицина. В момента е семеен лекар в Индианаполис. Пише от 2007 г. и публикува първите си разкази в сайта „Откровения”. Автор на сборника с къси разкази „Разкази от оня свят” (2014) – в нея авторът е събрал всички разкази, третиращи културния шок и последвалото адаптиране на новопристигналия емигрант към американската култура.