Преди 1989 г. ДСО ”Родопа” е единствената държавна фирма осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът има клонове във всеки окръжен град, както и много цехове пръснати в различни кътчета на страната. Производител на мечтаните от трудещите се маси панагюрски и карловски луканки, шпекови салами и свински филета, за които по празниците се извиват километрични опашки, пише www.flagman.bg.

Тогава хубавите луканки, суджук на подкови и някои видове колбаси, са дефицитна стока, която се появява в търговската мрежа от време на време и който е можел да си позволи е трябвало връзки, за да си купи.Най-масовите т.н.малотрайни основни марки са салам „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”, кренвирши, сарфалади, дебърцини и др. Колбасите от най-ниския ценови клас народът им дава името „Кучешка радост”.

За деликатес се считат филе “Елена”, салам „България” – класически луканков салам, „Амбарица”, Деликатесният”, луканковия „Мусалла“, „Пражка шунка“ от бут, лебервурстът и др. Вкусът и качеството на колбасите ни тогава кара поетът Орлин Орлинов да възпее бившия социалистически монополист ”Родопа” в грандиозна поема, която завършва с високопатриотичния въпрос „Такива салами да има в Маями?“
Сега младите хора няма да повярват как сме живели по времето на социализма, какви са били мечтите ни (дори битовите) и кои са били идолите ни.

Ето как могат да бъдат разпознати чедата на развития социализъм като нас:

– знаехме имената на Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов;

– разказвахме тайно вицове за Тодор Живков и Брежнев;

– помним в. „Работническо дело“ и заглавия като: „Долу ръцете от Никарагуа“, „Два конгреса

– една цел“ и „Нов етап в изграждането на развито социалистическо общество“;

– намирахме за напълно нормално за лека кола да се „чака ред“;

– понятията „пуснали са“ и „дефицит“ все още ни звучат мило;

–„Паралели“ беше суперсписание, а „Антени“

– направо дисидентски вестник;

– бяхме убедени, че знаем руски език по рождение;

– „Некерман“ и „Квеле“ бяха нашите модни библии;

– Чичко Филипов беше част от семейството ни, а Гарелов предизвикваше възторг у баща ми;

– баба на село редовно ни снабдяваше със зеленчуци, свинско, ракия и вино;

– трамвайните билети бяха по 6 ст., бозата – 4 ст., бонбоните ролки – от 2 ст., самоделната дъвка от чамсакъз и българската дъвка, която не може да се дъвчи;

– луканката беше скъп деликатес, който се купуваше на празници или за гости;

– шиехме си панталони от български дънков плат, обърнат наопаки; – най-скандалният и забранен филм беше „Емануела“;

– Адриано Челентано беше най-добрият певец на всички времена;

– „Распутин“ беше герой от едноименната песен на „Бони Ем“, приопомням Соц.бг

– екскурзията до Чехословакия или ГДР беше едно от най-впечатляващите събития в живота ни;

– Полският център в София беше средище на западната култура; – не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

– ладата беше символ на престиж;

– единственият начин да се пие нескафе беше, като предварително се бърка в чашата до припадък със захар и три капки вода;

– Сърбия беше символ на Запада;

– най-прочутият актьор беше Гойко Митич;

– любимият сериал – „Робинята Изаура”;

– най-хубавият дезодорант беше „Рексона“; никога не изхвърляхме празната му опаковка, а я слагахме като украса на секцията;

– в новогодишната нощ се борехме с дрямката, за да дочакаме в 2 часа по телевизията „западната естрада“

– балета на ГДР и Карел Гот.