АВТОР: ЮЛИАН ПОПОВ
Източник: www.dnevnik.bg
През 2017 БВП нарастна с 3.6%, през 2018 се очаква растеж 3.7%, безработицата е 5.7% (ниска), през 2017 година реалният годишен доход на българина се качи с 5.5%, инфлация кажи-речи няма, а тази година България ще е петата или шестата най-бързо растяща икономика в ЕС.
Хората обаче недоволстват, тихичко, по нашенски. Расте, казват, само за някои. За други не. Расте за тези, които крадат. Селата загиват, въздухът е мръсен, тротоарите разбити. Не расте, лъжат.
Макроикономическите данни могат да се разчитат и като наполовина празна чаша
България остава най-бедната страна в ЕС, а в последните години забележимо изостана и от вечния си брат по евроневоля Румъния, икономиката й е енергийно най-неефективна в ЕС, доходите най-ниски, 40% от българите не могат да отопляват достатъчно домовете си, а жилищата на 29.5% тънат в мухъл и влага (данни от 2012).
Щом някой се поизучи, напуска страната и за годините на демокрация и пазарна икономика България процентът на населението, заминало в чужбина, е приблизително равен на процента, напуснали Сирия по време на войната.
Какво става? Ето една кратка теория на случващото се, която се опитва да обясни как така хем нещата отиват на добре, хем на зле.
В края на 80-те година българската икономика беше освободена от централното, да използвам обичаната дума, робство.
От тогава насам тя показа своя собствен характер.
Като всяка социална система и икономиката си има характер, нещо като личностна характеристика (personality).
Тази характеристика я кара да се държи по определен начин по време на възход, падение и затишие.
За трийсетина години минахме през всички тези фази по няколко пъти, достатъчно за да разгадаем поне донякъде личността на българската икономика.
И е време да надникнем отвъд оправданията с войните в Югославия, корупцията, намесата на Русия, икономическата криза, откраднатите пари от комунистите, Държавна сигурност, разбойническа приватизация и други страшни неща.
Тях ги има, понякога в много висока степен, но те, дори всички на куп, не могат да предложат достатъчно обяснение за състоянието, в което сме.
В същото време, другите бивши комунистически страни, както и Турция, дръпнаха значително напред.
Преди 30 години всички бяхме приблизително на едно дередже.
Днес всички те са по-богати от България (в покупателна способност на човек).
Всички те сякаш можаха да отскочат сравнително енергично след последната криза, България – не.
Какво видяхме през годините?
Първо, българската икономика е влачена икономика
Какво ще рече това?
Всяка икономика се влияе от състоянието на регионалната и глобалната икономика.
Българската се влияе много.
Еврозоната, съседите, целият Европейски съюз се отразяват много на българската икономика и я влачат подире си.
Голям дял на икономиката ни се движи от изнесени в България производства, които зависят от стратегии, амбиции и пазари извън страната.
Българската икономика е малко като британския риболов: британците изнасят 80% от рибата, която хващат, а 80% от рибата, която ядат е внос.
Второ, българската икономика е бутана икономика
Бута я главно Европейският съюз с разнообразните си институции, директиви и регулаторни и финансови инструменти.
Това бутане е мъчително и за двете страни.
Българската икономика не иска да мърда, ЕС натиска – пари за пътища и пречиствателни станции, натиск за развитие на енергийния пазар (ЕК дори пое отношенията ни с „Газпром“), стандарти за храни, обучение и консултантски услуги и какво ли още не, все неща, които по принцип би трябвало да са си вътрешна инициатива.
При нас не са.
При нас е „така казаха от Брюксел“ и „усвояваме европейски средства“.
Трето, българската икономика е също подпряна икономика
Да не падне.
България няма социална политика, поне не в смисъла, който който повечето европейски държави влагат в този израз.
Тя обаче е подпряна с няколко клина, които я стабилизират.
Като каца на баир.
Най-якият клин вероятно е високият дял собственост на неипотекирани жилища.
Изплащането на ипотечни заеми е едно от най-сериозните и безмилостни пера в бюджета на западноевропееца.
Българинът е освободен от този разход.
Вторият е останалата дребна собственост, включително в зарязани села, която служи като резерв при криза, както и за постоянна хранителна (и, разбира се, питейна) добавка към семейния приход.
Третият клин са гурбетчийските пари, които роднините пращат от чужбина.
Четвъртият са огромните спестявания, бели пари за черни дни, защото не се знае какво ще стане.
В резултат на тези клинове българинът рядко плаща застраховка, изплаща ипотека или остава на улицата.
Благодарение на тях той често и не се бори за по-голяма заплата.
Икономиката е защитена, подпряна, което от своя страна до голяма степен определя и политическото разположение на силите у нас.
В известна степен това е и причината в България да няма лява политическа сила или профсъюзи.
Четвърто, българската икономика е домашна икономика
На пръв поглед това твърдение звучи странно, защото българската икономика е експортно ориентирана.
Но в същото време в България важи принципът „да има за нашите хора, да не ни грабят чужденците“.
Тази домашна нагласа кара чужди компании да се махат от България, странни български компании да приватизират големи предприятия и да ги съсипват, народът да се наостря срещу американски централи и канадски златотърсачи, защото ни грабят благата, да си държим за нас си „стратегическа“ инфраструктура, защото как така чужденци ще ни управляват тока или водата и в крайна сметка да не сме в състояние да изградим едно свестно съвместно предприятие, което да заеме сериозно място на световната сцена.
Киселото мляко си е наше, златото си е наше, БДЖ си е наше, всичко си е наше.
Ако чужденците искат да построят нещо сами, да произвеждат и изнасят, може, но нашето не си го даваме.
Така процъфтяват изнесените производства, спестовните банки и други пасивни предприятия, както и някои български фирми, които работят за износ, но успешни съвместни предприятия са рядкост. (Изключения, разбира се, има.)
Какъв е политическият избор, когато живееш във влачена,
бутана и подпряна домашна икономика?
Едната възможност е да не правим нищо.
Инерцията и глобалният растеж ще си свършат работата, България ще се носи като дънер по Дунава и един ден ще стигне до морето, ако не се заклещи на някой бряг или остров.
Белене например.
Страната си върви, истината е, че българинът никога в историята си не е бил толкова богат, но това твърдение е малко като твърдението, че за 13 века българите никога не са имали толкова много мобилни телефони.
Втората възможност, която изисква доста хъс и кураж, са радикалните реформи.
Те обаче изискват и радикални реформаторски лидери.
Някой, който би поел риска да съкрати 20% или 40% от държавните служители, 30% или 50% от полицията, който би затворил с един замах „Бобов Дол“, би разбил НЕК, „Булгаргаз“, „Булгартрансгаз“, би приватизирал БДЖ и електрифицирал обществения транспорт.
И ред други неща, но все с този замах. И който не би се притеснявал, че някои от тези решения може и да се провалят.
Третата възможност е образованието.
Досега образованието винаги е било дело на самите давещи се.
И на просещи ректори.
Радикалната реформа в образованието изисква безмилостно отношение към БАН и вероятно свиването му с 80%, ясен избор между затваряне на държавните медии или натоварването им с изцяло образователна и информационна функция, масивна инвестиция в обучението по математика и езикова грамотност в средните училища, и съответно вкарването на България в топ 20 на PISA, ангажиране на половината от възрастните в редовен образователен процес и още няколко радикални мерки.
Това ще рече и държавните разходи за образование да се увеличат от сегашните 4% вероятно до около 6% от БВП.
Разбира се, в идеалния случай политическите сили биха се съгласили да комбинират варианти две и три и биха се борили помежду си с програми за безмилостни реформи и яко залягане над уроците за всички, не с обещания за нова пътна настилка и усвояване на европейски пари.
Тогава и икономическият ни растеж ще дръпне с една предавка и вероятно ще мине 5% и ще се доближи до 6%.
Ще се промени и настроението на хората, които ще видят в България перспектива, не само уют или безизходица.
Проблемът обаче е, че ние не обичаме резки движения.
За последните 30 години България демонстрира, че се чувства странно комфортно в своето домашно съществуване, влачена, бутана и подпряна.
В България няма и политическа партия, която дори да повдига въпроса за радикални реформи или образователен план Маршал.
Тези партии, които възразят: ама ние сме много за реформи и все за реформи говорим, не са никак убедителни, а по-скоро гледат да съберат лайкове в социалните мрежи.