Шумът около гладната стачка на Николай Колев – Босия, протеста в негова подкрепа, разменените послания с президента Румен Радев и многото коментари за това как по принцип да се противодейства на „системата“, взеха сякаш да оставят на заден план самата причина за недоволство на този вечен дисидент. Нека да припомним – всички действия на Босия са по повод едно ужасно порочно явление – продажбата на свидетелства за управление на МПС. Според него, а и според много други хора, това е причината по пътищата в България да има много неподготвени и недисциплинирани шофьори, което превръща движението с автомобил в истинска война, с много жертви и ранени.

Без да изпадаме в излишна носталгия по някакво „добро старо време“, споделяме един разказ за това как навремето се е вземала шофьорска книжка. Той беше публикуван преди време в електронното издание „Ретро Бг“. Целта ни не е да хвалим тоталитаризма от времето на Тодор Живков. Просто това е разказ от първо лице, който показва какъв респект към шофьорската правоспособност трябва да има, ако искаме пътищата у нас да са по-безопасни.

Една от най-големите злини на съвремието ни е войната по пътищата. Вярно е, че автомобилите са десетократно и сигурно многократно увеличени от времето на соца. Но има и друг проблем – шофьорските курсове, начинът на обучение, изискванията за придобиване на шофьорска правоспособност.

В далечната 1986 г., когато се записах на курс за любител шофьор, първите два месеца бях на обучение в зала в един от центровете на тогавашната организация ДОСО. Чак след това се качих на автомобил с инструктор. Това беше един очукан „Москвич“, който оставяше след себе си димна завеса, но поне имах инструктор, който беше изключително спокоен и готов да обяснява винаги всичко.

Спомням си, че преди да се явя пред КАТ, минахме вътрешен изпит, който се състоеше от две части – теория и практика. Решавахме листовки, след това ме препитваха устно само върху закона и чак след това се качвахме за изпитно кормуване. Провал на едно от трите места означаваше допълнителни занятия и сбогуване въобще с възможността да се добереш до изпит пред КАТ. Ако всичко минеше нормално, ти насрочваха дата за изпит. Отново първият изпит беше с листовки. След това следваше полигон. Изобщо – 9-те кръга на ада.

Днес това го няма и затова много често сме свидетели на почти сакати опити за паркиране или каквито и да е маневри, особено в натоварено време на претрупаните с автомобили улици.

Когато и това преминеше успешно, тръгваше градското кормуване с катаджията до тебе. Провал в един от трите етапа означаваше провал на целия изпит. Спомням си моите притеснения в деня на изпита, който реално продължи повече от 3-4 часа. На полигона имаше поне 7-8 фигури и задачи за изпълнение и катаджията ти посочваше произволно няколко от тях. След това – градско кормуване в произволно избран район. Вярно е, че часовете за кормуване не бяха малко, но все си мислех, че има нещо, което не знам, че някои улици просто не са ми познати. Моят изпитващ беше коректен човек, мълчеше, единствено ме насочваше по маршрута и като цяло излъчваше спокойствие. Спомням си и радостта, когато ми каза да паркирам и че съм взел изпита, пожела ми успех и безаварийно каране. Днес това са неща, които са сведени до пари под масата на тоя, на оня и после – защо ставали произшествия. Тогава ни учеха почтено, днес се чудят каква техника да наблъскат в колите и изпитите, за да спрат корупцията. А тя се вижда по крайпътните паметници.

Г. Николов, Retro.bg