илюстрация: Дамян Дамянов

Българският художник Дамян Дамянов публикува във Фейсбук невероятен разказ за посещението си в едно училище в село, в което живеят предимно роми. Изпратен там в рамките на литературен фестивал, той обрисува (в случая – с думи) какво вълнува учениците, които не разбират и не говорят добре български – езикът, на който им се преподава. Ето разказа:

Заменям кралство за кон

Село Каменар, Варненско. Сигурно не сте ходили в това село. Твърде вероятно е да не сте и чували за него. Обрасло е в дива зеленина, повечето от къщите са сглобени сякаш от различни други къщи, а някъде далеч едва се вижда морският хоризонт. Също така, там има училище, което, ще бъда честен, изглежда така, че никак не ти се иска да влизаш. Посетих това училище като гост на фестивала „Варна Лит“. Да се срещна с децата там бе една от задачите ми с най-много неизвестни в цялата ми индивидуална програма.

Далеч е, малко закъснявам, а на входа ме посрещат видимо притеснени учителки, по-скоро изненадани от това, че съм там. Заедно с поздрава ми казват нещо като „не бяхме сигурни, че все пак ще дойдете чак дотук, а и нали знаете нашите деца какви са“. Училището е в гетото, таксиджията едва го намери дори, децата са ромчета, това ми е ясно, не съм идиот. Тичат наоколо по напукания като Колорадската пустиня училищен двор, ритат топка, някои полуголи, жестока жега е, други са с униформи – фланелки с надпис Messi. Влизаме, водят ме по коридори, застлани с прокъсан балатум и общо взето е страшна суетня. „Бях помолил за мултимедия“, казвам между другото, „имаме проектор, да, ей сега ще го намерим“, отговарят ми. Не отнема много време, знаят точно къде е, той си е в кашона още даже, най-вероятно никога не е използван. След като го включвам разбирам и че няма много смисъл от него – в стаята е толкова светло, а това, което е останало от полупрозрачните дантелени пердета няма шанс да спре атаките на обедното слънце. Децата заемат чиновете музейни експонати. Представям се с няколко думи, казвам им защо съм тук. Не знам доколко разбират изобщо, но видимо им е доста интересно, че изобщо някой е тук. Че изобщо нещо се случва. Започвам да им говоря за работата на художника на книги, за историите, техните герои, за книгите изобщо, за четенето и колко са важни тези неща. Ококорват онези очи, гледат към илюстрациите, които им показвам, прелиствам страници със скици в тефтерите ми, слушат. Не съм сигурен доколко разбират това, което им казвам, колкото и простичко да се опитвам да го представя. „Децата ни не са лоши, но най-трудното за нас е, че не разбират добре български“, ми подсказва една от учителките, поднасяйки ми чаша вода, задушаваща жега е в тази стая. Продължавам да говоря, отвреме-навреме някое от хлапетата коментира с думи, които не разбирам, след което получава забележка от някоя учителка. Урокът не се получава точно по начина, по който ми се щеше. „Нарисувай нещо!“ – извиква едно от децата тогава. Ами да, толкова съм тъп.

Взимам няколкото цветни маркера, оставени до дъската и им предлагам игра – да създадем герои на собствена история. Аз ще рисувам, а те ще ми казват какво. Първо да решим какво да бъде – човек или животно? Или предмет? „Коооооон, искам кооон!“ Кон? Ама разбира се! Забравих да спомена – през прозореца наоколо се виждат десетки коне – оставени са да пасат съвсем свободно отвъд границите на задния двор с избуяла до коремите им трева. Започвам коня – триъгълна глава, врат, щастливо озъбена муцуна. Нахвърлям силуета му за не повече от минута, след което от децата се изтръгва нещо като „Аааааа!“ (не, не казват „Уау!“). „Как прави?“, точно по този начин ми задава въпрос едно момиче, сякаш очаква да му разкрия тайната на левитацията. Да нарисуваме ли някой, който да язди коня, питам го? „Неее, свободнааа“ – крещи пък един от Меситата, аз явно съм нарисувал кобила, а той иска да я оставим да пасе свободно. Друг обаче предлага да я язди момче, трети да има и момиче. Добавям седло, юзди. А наоколо? Принцеса! Принц! „Да ги оженим!“ Разбира се. Гора. Замък. Вече никой не е на чина си – всички са наобиколили случващото се на дъската, това вече не е никакъв урок, а нещо много по-шумно, но и важно, струва ми се, нещо приличащо повече на древен ритуал. Скоро става трудно да рисувам в тази глъч и толкова сочещи ръце, а и няма нужда – маркерите един по един изчезват от ръцете ми и по картината вече работя не аз, а децата. Рисуват, трият, добавят, спорят, викат, пак рисуват. Времето минава, часът вече е свършил, не знам дали не съм чул звънеца или пък такъв тук изобщо няма, но ми казват да дойда някой път пак и искат да си направим снимка за спомен. Учителките строго разрешават само една снимка, но къде ти – децата искат още и още. Правим много снимки, накрая ме изпращат, няколко деца ми показват гордо пътя до изхода. „Искам и аз да стана художник“, ми казва едно момиче. Обещавам й, че ще стане, лесно е, казвам, трябва само да чете и да рисува. На двора виждат деца от други класове, викат ги да се ръкуват с мен. Само конете продължават да пасат свободни и невъзмутимо.

Чакам поръчаното такси за село Каменар, Варненско още дълго. Подобно на домакините ми се чудя дали изобщо ще дойде. Честно казано, дори проверявам в навигацията на телефона колко ще ми отнеме пеш до Варна. Маркесовска жега е просто. Предстоят ми още няколко срещи в училищата, с много деца в тези няколко дни. Предстоят ми много въпроси, истории, герои и усмивки.

Не рисувам нито един кон повече. Надявам се някое от децата да го е направило вкъщи.