снимка: Пресцентър на МС
Ако 1958-а беше в НРБ годината на „победилия социализъм“, то 2018-а ще се запомни в Република България като годината на победилия бойковизъм, това казва политологът Евгений Дайнов в интервю за „Дневник“.
Още от времето на кабинета „Бойко-1“ Борисов (и ГЕРБ като цяло, но и сдружението Пеевски-Цацаров-Златев) се опитва да реши следния проблем: как да превърне заявената идеология на своята власт в реална властова конструкция?
Заявено още тогава чрез депутата Емо Ротманса беше: „Властта е наша, гората е наша – правим, каквото си искаме“. За да се случи това обаче, е належащо да се отстранят пречките пред събирането на властта на едно място, както и пред нейната употреба за лични и групови цели.
Дълго време Борисов вярваше, че може да постигне това зад кадър, като преодолее разделението на властите чрез лични отношения с кръг „велможи“, комуто да раздаде достатъчно парчета власт и финансови (и други) ресурси, та да го подкрепят. Този феодализъм обаче даде засечка, защото се натъкна на съпротивата на гражданското общество. Всяко по-фрапантно раздаване на порции започна да произвежда подобна съпротива.
Още в края на „Бойко-2“ беше ясно, че пред Борисов стои следният избор: първо, да направи обратен завой, като зареже феодализма и се задоволи с някакво лично благополучие в рамките на поне фасадна демокрация; или, второ, да установи някакъв официален (т.е. записан в закони) авторитарен ред, който да превърне гражданите в неграждани – в несъпротивляващи се същества, незнаещи правата си и подчиняващи се на силата; в крепостни. Ако подобен избор не е направен, властта по олигархичен тертип в съвременните условия не е достатъчно устойчива.
В началото на „Бойко-3“ Валери Симеонов изговори новата посока: който си знае правата, е нагъл; гражданите са твари, които трябва да престанат „да ни се мотаят из краката“; който протестира, е соросоид.
Изводът беше ясен: взето е решението да се установи официално някаква диктатура.
През 2017 нейните основи бяха положени с появата на чрезвичайно законодателство и чрезвичайни репресивни органи, действащи встрани и отделно на обичайното правосъдие. През 2018-а тези органи се задействаха, удряйки точно по онова, което различава гражданите от крепостните: правата, подкрепени от независим и справедлив съд.
Към днешна дата на мястото на правото имаме произвол на властта – т.е. реален, околичествяем израз на диктатура. От щението на властта – и единствено от нейното щение без всякакви ограничения – зависи според чрезвичайните закони и съпътстващите ги практики дали ще ти бъде национализиран имотът, дори да си доказан като невинен в съда; ще бъдеш арестуван и в продължение на 48 часа никой няма да знае, най-малкото – някой адвокат; ще се окажеш политически затворник, т.е. затворен за респектиране на други граждани, застанали срещу властта.
Властта е събрана на едно място. Подкрепена е от извънредни органи за репресия, независещи от правото и неограничавани от концепцията за граждански и човешки права. Всички са виновни за нещо; но само властта може да реши кога тази виновност да бъде превърната в преследване.
Диктатурата е налице. Като всяка диктатура, ако тя не бъде счупена, оттук насетне тя ще разширява своя обхват и ще задълбочава репресията върху обществото.
Цялото интервю можете да прочетете тук.
Всяка либерална демокрация завършва с диктатура, накратко фашизъм!