Мозъчните ви клетки така или иначе умират непрестанно. Да ускорим този процес и да се насочим към едно произведение на изкуството, което от няколко дни се бори за внимание в Youtube. Става дума за награденото с три милиона и половина гледания амбициозно парче на Ангел и Сузанита. Озаглавено е „Кво става брат“, покорява класации. Trending, както се казва. А текстът му предлага следният впечатляващ диалог, пише Райко Байчев в Actualno.com.

Ей, кво стаа брат? Нищо бе брат. Кво става брат, кво става брат кво става брат, нищо бе брат. Кво става брат, брат, брат Кво става брат, нищо бе брат.

Кво става брат, кво става брат, кво става брат, нищо бе брат.   (Ангел и Сузанита, „Кво става брат“)   Интересно обстоятелство е, че като автори на текста са посочени двама души – Бисер Тодоров и Сузанита. Питам се как точно е протичала съвместната им работа? Дали единият е седнал над белия лист и е написал „Кво става брат“, а после другият над същия бял лист му е отговорил: „Нищо бе брат“? Но защо, ако е станало така, първият не мирясва и продължава да пита: „Кво става брат“? Не е ли разбрал, че нищо не става? Изглежда не. Той е просто обсебен от този въпрос.

Настоява да разбере какво по-точно става брат, но отсреща непрекъснато чака същият обезкуражаващ отговор. Действието не напредва, не се движи ни напред, ни назад. Екзистенциална бездна. Битието е прещракало, абсурдистки блокаж. Кво става брат? Нищо бе брат. Не бе, кажи ми, сериозно, кво става? Кажи, брат! Нищо брат. Нищо не става. Брат, това го разбрах. Но аз искам да те питам: Кво става брат? Брат, ако ставаше нещо, щях да ти кажа. Просто нищо не става, брат.  И верно, нищо не става брат. От много време насам нищо не става. Както Бийтълс дефинираха шейсетте, Флойд седемдесетте, Джексън осемдесетте, Нирвана деветдесетте, така и Ангел и Сузанита са в точното време на точното място. Нескопосаното им парче е огледално на безумно време. Нищо не става брат. Нищо не става в политиката, нищо не става в културата, а най-много нищо не става в музиката. Това десетилетие, което върви към края си, ще бъде запомнено като неутрално, празно, нулево. Всеобщо изтощение, особена умора. Разсеян поглед, пързалящ се в социалните мрежи.

Бюти влогърки, кулинарни вождове. Любов преработена от Тиндър. Опиниън мейкъри с пилешки мозък, но продуктивна стена. Оставящи по една дума на ред и изброяващи различни неща от всекидневието поети. Писане, което се гордее с отказа от пунктуация и главни букви. Надвиснал над всичко несменяем премиер. Нежен спомен от летните бунтове на 2013-та, посърнал след неминуемото му осребряване. Кресливи и често инсталирани отвън призиви да се следва я евразийски, я европейски път. Невротична скука. Обаждане след обаждане след обаждане след обаждане в кол център. Ще ти се да ги питаш:

Кво става брат? А ето какво става: поколението е толкова парализирано, че дори не може да се нарече изгубено – това би било естетическа привилегия.   Дори убежищата на консумацията нещо дават на късо. Губят метафизичен ефект. Може би няколко сърца в Инстаграм ще свършат работа? Пускай телевизора. Гледай: маршируват откровени тъпотии, маскирани като всички гледни точки. За всеки протест има контрапротест, а пред всяка истина стои бездънно море от мнения, готово да я погълне с безкрайна релативност.  Ето какво мисля: ако искаш нещо да става брат, просто се връщай назад. Намери се отново с великите мъртви.

Поклони се на носталгията, влез в тъмната й квартира. Спомни си, че някога на детски лагер си чул „Smells like teen spirit“ и нещо те е блъснало в стомаха и те е пратило във въздуха. Намери там най-важната дума, която те е белязала и се вкопчи в нея – а denial, а denial. После си купи грамофон и изживей повторно музиката на бащите. Пусни си онова парче, което те е дразнело като тинейджър и се предай на закъснялото прозрение каква синева, синева, синева сме забравили някога тука. Така ще бъде малко по-добре, брат. Нещо ще стане.